Автобусът отдавна беше напуснал панеления лабиринт от тъжни, сиви сгради, в чиито стъклени очи прозираше умората, стаена в големия град. През прозореца вече се виждаха блестящите води на язовира, обграден от зелени планински склонове; с всеки изминал миг навлизах по-дълбоко в онази част на Родопите, където индустриалният дъх на града потъваше в гъстите корони на дърветата - и все пак - проправяше си път сигурно, непоколебимо.
Странно чувство на обреченост витаеше в тази райска местност. След време, и то не беше много, тя щеше да се превърне в същия панелен затвор, от който бягах. Времето, на което всички възлагаха ролята на незнайния Бог от машината, чиято невидима ръка щеше с вятърен повей да отстрани всички натрупани болки и рани, днес приближаваше - тежко и неизбежно - и хвърляше незрима сянка върху все още прелестните пейзажи.
Неусетно край очите ми се заредиха първите ливади - сигурен знак, че до Девин остава съвсем малко. Колко ли пъти бях изминавала този път, същите тези завои на очакване - и трепетът беше същият, със същата радост разпознавах нашата ливада, порутената и ограда и широката тревна площ, върху която за пореден път разцъфваха спомени от всичките години на краткия ми живот. Когато бях дете мечтаех един ден, докато съм в Девин, големият бял мост, възвестяващ началото на града, да рухне и аз да остана завинаги там - където времето дремеше в ръката ми, укротено от безкрайните, слънчеви дни.
Днес то бягаше по-бързо от всякога. С никакъв автобус не можех да го настигна, нямаше мостове, които да ме задържат. Бях като ненужна прашинка от големия град, която няма място тук, сред нереално красивите спомени и неизбежния скептицизъм, който годините ми бяха подарили.
Първите мраморни плочи изплуваха на хоризонта. Толкова много, толкова еднакви отдалече. Безмълвни свидетели на цялата човешка мъка, която се изливаше в порои сълзи отгоре им, те никнеха с всеки изминал ден, разделяйки града на две части, чиито обитатели щяха да се срещат единствено в сънищата и спомените. Отдавна техните бели сенки ме радваха - броени минути и ще съм на гарата, където ме чакаше все същото топло посрещане, същите мили и развълнувани думи. Някои неща не се бяха променили, все още не.
Не се беше променила и приказната околност на града. Едва дочаках да оставя багажа си, да отговоря на дъжда въпроси, коментари и нежности, с които бях засипана, и изтичах навън. Крачките си знаех наизуст - покрай недовършения от години строеж, санаториума, после мостчето и стотина метра по-нагоре къщите оредяваха, любопитните хорски погледи се скриваха зад завоите и единствено реката ме следваше, безмълвна и вечна, и въпреки това - символ на промяната.
Потокът от коли замря едва когато отминах завода за минерална вода. Беше ми странно как повечето хора свързват Девин единствено с нея - тази стерилизирана частица от една безкрайност, на която с латиница стоеше изписано името на града, превърнато в нарицателно за стока, която получаваш срещу стотинки. Тъжно - като хербаризираните еделвайси, които някога се продаваха в Пирин - глупав, типично градски опит да отнесеш със себе си част от природата, на която си оставил единствено разрушение и мръсотия. Нима можеше на тези етикети да се види цялото онова величие, което сега за пореден път изгряваше пред очите ми - всеки път ново, различно, необикновено. Високите, полегати склонове на планината се спускаха като зелено кадифе, гъсти и живи; клоните на крайречните дървета сплитаха тънките си ръце над водата и трептяха в последните лъчи на вечерното слънце. Бях спряла за кратко на чешмата, която от години ме посрещаше на това място с все същата леденостудена, искряща вода. Пред мен се издигаше хълмисто възвишение от бледочервеникави скали. Там се намираше Св.Георги - малък, бял параклис, който отваряше врати само на празника на покровителя си. Тези християнски традиции винаги събираха много хора, сред които имаше и друговерци - за града подобни събития носеха не толкова чисто религиозно значение, колкото чувство на близост, упование, родство между жителите. До параклиса се стигаше по заобиколен, стръмен път. От завоя, който водеше към него, се задаваше възрастен човек. Когато приближи към мен, различих ясно набразденото от годините, сухо лице, изтънелите ръце, в които стискаше дървена тояжка. Сякаш не той, а тя се подпираше на дребната му, превита фигура. Въпреки старостта и приведената глава, той вървеше уверено, дори инертно - познаваше всяка своя крачка. Беше като горски дух, така неизменно свързан с планината, сякаш бе част от нея, съживила гласове, образи и пространства от други светове. Той приближи към мен и ме поздрави със слаб глас. Наведе се, отпи от водата и се отпусна на пейката до мен. Погледът му беше зареян в далечината, откъдето навярно идваше.
- Хубаво утро, нали? - засмя се той безгласно. - Не си тукашна май - продължи, забелязвайки недоумението ми.
- Не съм - отвърнах.
Предполагах, че по това време мога да срещна само ранобудни козари, които с леки стъпки прекосяваха стръмните склонове. Но той беше сам. Поинтересувах се наблизо ли живее.
- Наблизо, кимна той, всичко тука ми е близко. В тези планини се крие цялата ми земя. По-малка е, отколкото… - и се усмихна отново.
Равната и спокойна реч, в която нямаше следа от диалект, а напротив - личеше образованост (колко много говорят думите понякога!) ме учуди, накара ме отново да го погледна с недоумение.
- От града идваш - забеляза той. - И очакваш да намериш тук тесен, архаичен свят, запазил в себе си облика и порядките на малките селища - речта, простодушието… Не си далече от истината. - въздъхна той.
Не отговорих и той продължи:
- Погледни натам - посочи той към града - и ще видиш крив огледален образ на света, от който идваш. Много парченца от огледалото липсват, боли ги да виждат непълното си лице. Не знаят кои са, затова пропастта между миналото и настоящето е толкова огромна. Ще дойде време - прошепна той замислен - и ще забравят всичко - и вчера, и днес. Поредната пещера на сенките.
Стоях и го гледах занемяла - изпод гъстите, сиви вежди, съсухреното чело струеше такава светлина, която не бях срещала може би никога досега. Напомни ми за странника от разказа на Вежинов - ала той не бе от друг свят; той, повече от всекиго, принадлежеше към тази обител - с всичките и измерения и посоки. Горският дух на Девин, помислих си и се осмелих да заговоря:
- Необикновено е да Ви слушам.
- Целият свят е необикновен - засмя се той, този път от сърце. - Само че хората нямат очи за него, тук е проблемът - а не в света сам по себе си. Ето, погледни - протегна ръка към хълма, над който се издигаше висока, червеникава скала - помисли, колко векове наред тук са бродили хора, чиито сенки още витаят; колко малко значи нашето Време… Вятърът винаги шепти по различен начин. И дърветата го разбират, танцуват в гласа му - така както хората никога не се разбират помежду си. Всичко тук е устроено така просто, всяка промяна е като естествен повей, зад който се крият все същите ветрове и послания…
- Но светът се променя, променя се всичко!
- Да, всичко - кимна той. - И в това се крие най-голямото му постоянство - непрекъснатите промени, всичко е част от един непрекъснат поток. И знаеш ли кое ще остане тук, след още стотици години, когато аз и ти ще сме прах…
- Скалата.
- Да, скалата.
Той бавно стана и вдигна глава към мен. Едва тогава забелязах синкавобелия му ирис - той беше сляп. А виждаше мен, в мен, виждаше всичко наоколо - така както аз може би никога нямаше да го видя. Цялата красота и необятност на природата, тази природа, която ме съпътстваше още от детството ми и в която търсех собствения си живот, днес трептеше много по-жива и истинска от мен самата.
Старецът ми кимна, усмихна се за последно и бавно се отправи към стръмния, каменист път, който водеше дълбоко в гората, сред легенди и сенки, родени в светлина.
17.8.2003