автор: pastirka

"И който приема едно такова дете
в Мое име, Мене приема" (Мт, гл.18)

В лошата приказка майка оставя
рожбата друг да я гледа – сама.
Скача сърцето ѝ или забавя
ритъма, скрило живот в пелена?

Как се измерва студът на душата
и не поникнала съвест в очи?
В мен се съсирва от милост сълзата,
прагът в сърце се превръща, мълчи.

Грешната сянка зад ъгъл завива,
сякаш я вика – проплаква гласче.
„Чакам те, мамичко, живо съм, живо...“
Тъжно платно ли съдбата тъче?

Млада женица, дочула детето,
бърза врата да отключи в нощта.
Трепва душата ѝ: – Дар от небето!
Господи, чул си ме! – шепне си тя.

Светят очите на Девата, плаче
стара икона, реди благослов:
– Майка бъди му, да стане юначе!
И накърми го ти с Божа любов!