автор: mariq-desislava

Връщам се, мамо -
тръгвам с узрялата есен,
макар че исках да ти подаря поне небето.

Ти нали ще ме чакаш,
без сълзи в облачните си ръкави,
само с кротък, кестенов дъжд,
залитнал под твоите стъпки.

Аз съм си същата.
Със закърпен безкрай вместо сърце
и много вятър в глухарчените шепи.

Знам, че при теб е завинаги есен
и ухае на бързо преминали птичи ята,
но обещай, че дори да ме няма
пак ще ме чакаш на същият праг,
който е целият свят.
И всички възможни след него.