В дни дълги, безработни,
от принудително безделие
ръцете се изнежват,
отичат от висене.
Краката пътя си загубват,
объркват крачката
и мекушаво стъпват
в безцелно влачене насам-натам –
изритват злобно и без нужда
те камъка пред тях изпречил се.
В безцелното си време
забравяш кой си, откъде си,
загубваш смисъл да живееш
и пускаш вятъра в душата ти да влезе,
да вие в нея, да беснее.
В такива дни и думата „мечта“
е вече чужда, непонятна.
И дните стават тежко бреме –
сприятеляват те с глада и отчаянието,
докарват жаждата за алкохол и опиати,
за да потънеш
в най-тежката забрава;
изгонват от сърцето добрината
и сляп за красотата те те правят.
А нощите съпътстват се с безсъние –
спят сладко само изморените в труда
и сънищата им са дълги и дълбоки.
Загубваш себе си и с „безизходица“
кръщаваш нощите и дните си.