Страхувам ли се от смъртта? Не. Притеснява ли ме неизвестността след края на моето физическо тяло? Преди – да, сега вече – не. Причината – имам близки души, които ме чакат Там. Те ще се погрижат за мен.
Страдам ли, че много проекти, които съм започнала, ще останат недовършени? Преди се тревожех, но вече спрях. Ако нещо трябва да бъде довършено, ако е стойностно, ще се намери кой да го финализира.
Ако не го направи никой, значи не е било ценно и смислено.
Смъртта е пътуване, от което не знам дали ще се върна. Гледам оставените от баща ми тефтери, вещите му. Сякаш е заминал в далечна командировка и е оставил ние да се погрижим за неговите неща. С времето оставяме онова, което си струва, с другото се разделяме.
Ето, от моята прабаба Анастасия са останали снимки, от прабаба Анка – парчета от един килим. От баща ми – слушалката; от дядо – един часовник; от баба Звезда - дантелите. Когато времето пресее на своето най-ситно сито – годините - песъчинките спомени, вещи и постижения на някого, който физически вече е Там, остава онова, заради което си струва да го запомним.
До гроба на татко има женски гроб – на една туркиня. Нейният съпруг засади до главата ѝ карамелена роза – и всеки ден я полива. Значи нейната обич към цветята е онова, което остава във времето. Тази роза ще стане голям храст и ще радва очите на живите. А може би и на мъртвите.
Смъртта е страшна, ако нищо не си оставил на никого. Никакъв хубав спомен, нито една топла усмивка. Тогава смъртта е забравата. Не зная дали е страшна. Не бих искала моята смърт да бъде забрава. А за не бъде така, животът ми трябва да бъде изпълнен със смисъл и обич. Така както аз помня прабаба Анастасия, прадядо Илия, прабаба Анка, дядо Илия, баба Василка, татко… не позволявайки да ги прегърне забравата, разказвайки за тях, обичайки ги не само на трите Задушници в годината. Така ми се иска един ден и мен хората, които съм обичала, да ме помнят, ако наистина и аз съм им дала обич.
Смърт всъщност има, когато не си подарил обич на никого. Туркинята до гроба на татко е била обикновена жена, която обаче е дала много обич на близките си. И те я държат далеч от смъртта чрез спомена с една жива карамелена роза. На гроба на татко винаги пък има бели цветя – и благословии от излекуваните от него хора.
Смъртта сега е много далече оттук. Докато не дойде забравата.
©Илияна Каракочева (Ина Крейн)
из книгата "Мисли без плът" - 2
издателство "АртГраф" - 2023 г.