* за всички зайчета, които сменят зъбки
Живеело в една съседна нам гора едно такова, уж обикновено, малко пухкаво сиво зайче. Още толкова малко, че не било тръгнало на училище - тъкмо сменяло млечни зъби, и му липсвали няколко зъбчета, затова говорело много смешно.
Имало си братчета и сестричета и с всички тях спяло в голяма детска спалня, с петнайсет дървени креватчета, гардеробчета и нощни шкафчета. Зайчетата живеели задружно, помагали си едно на друго и гледали да не ядосват майка си, която като многодетна такава, била много уморена и поради това - леко стресната. Стряскала се от по-силни шумове и изтървавала черпака, с който бъркала супата с моркови, или изпускала ножа, с който режела зелето, или капака на тенджерата, в която варяла каша с лапад... Затова зайчетата си стояли тихо в стаята, не крещели и не се гонели, а вървели вкъщи едва ли не на пръсти, макар че ми е малко трудно да си го представя. Татко им бил изключително зает, за да изхрани цялото това домочадие трябвало едва ли не да спи на работа и у дома го мярвали съвсем за малко, а тогава бил направо изтощен и не можел да се занимава със зайчетата. Така те се занимавали едни с други - големите гледали малките, водели ги на детските полянки за игра, помагали им да си оправят легълцата, да си закопчават якенцата и да си обуват голеемите обувки - най-вече да им връзват връзките. Живеели си сравнително добре и спокойно, всеки си гледал задълженията и в заешката къща нямало кой знае какви произшествия, ако не броим сутрешните прояви на зайчето Шумолянко - въщност родителите му били дали прекрасното заешко име Янко, но братчетата и сестричките му го прекръстили...Защото шумолял! Ама шумолял ви казвам всяка сутрин много досадно. Щумолянко се събуждал рано-рано. Месецът още светел и небето било обсипано със звезди - мисля си, че и заради тях зайчето се събуждал толкова рано - винаги се удивлявало - "Ехаааа, колко много светулки - на небето е вечно лято!". Така си мислел Шумолянко като бил съвсем малък, после по-големите му обяснили нещо за звездите, но интересът му към тях се запазил и Шумолянко винаги се радвал да ги види. Едно такова неописуемо чувство на възторг го изпълвало и го връхлитал необясним чисто син порив отвътре - мислел си, че, ей сега, ако скочи - направо ще стигне звездите! Ще прескочи поне най-близката, която най-хитро му намигала току над покрива на заешката къщичка. Да се върнем обаче на шумоленето, което зайчето явно не успявало да спести на останалите тихо спящи зайчета, и всяка сутрин в спалнята клокочел тих ропот - "ШШШШШт, по-тихо, Шумолянко, стига си шумолял!" - умолявали го събудилите се, сънени зайчета. " Ишвинете" - извинявал се смешно десетки пъти Шумолянко - той опитвал, не е като да не се стараел, да се измъкне съвсем незабелязано и безшумно от детската спалня, но не му се отдавало. Първо си разтърквал шумно очетата, шумно си приглаждал ушите - съвсем без да иска, а после вече така щумолял като си обличал якето, че събуждал чак зайчето дето спяло най-до стената, а като вземел да измъква и торбичка от чекмеджето на нощното си шкафче, вече бил събудил всички зайчета в спалнята - те недоволно сумтели и поклащали неодобрително глави, шавали недоволно с ушета и го пришпорвали - "Хайдее, Шумолянко, излизай по-бърозо, остави ни да поспим." Най-сетне обут и с възможно най-шумно завързани връзки на големите сини обувки, Шумолянко се озовавал с два скока извън къщичката и се опитвал да не хлопва много силно вратата. Ако било есен, обикновено отивал да бере гъби, през лятото за ягоди, през пролетта - за левурда и лапад, киселец и коприва. Обичал разходките в тихата, още тъмна гора, когато всички са в топлите си легла и през клоните светят толкова много звезди, в този момент зайчето можело да вярва, че зведите светят само за него - и това било точно така. Вървяло през гората зайчето, поглеждало радостно нагоре и току спирало да откъсне някоя пънчушка или сърнела. На никого не пречело. Даже си позволявало да си припява тихичко - "Хей звездишкии, хеййй, вие мои фенершетаа, покашете ми пътя, осветете полянката, да намеря там гъбки, да ги ношя на мама, да ни шготви тя шупа, да похапваме шлавнооо!" . А понякога, когато вече не се стърпявало, се засилвало и подскачало високо-високо - почти до най-ниската примигваща звездица, която му била най-близка.