автор: pastirka

Със ситни песъчинки - златен прах -
прелитащото време вечност пише.
Така далеч от мен си. Не разбрах
по навик ли без теб все още дишам.

Поисках мисълта да съживи
вълшебните минути на омая.
Вълната ли в скалите я разби?
Дали ме помниш още ти – не зная.

Но нежният ти дъх живее в мен
с картината, в която се затичах.
Различна ли видя ме? Възхитен
почувствах, че е погледът. Събличащ...

Гальовната ни плаха голота
написа своя чувствен танц за двама.
...Сега, далеч от теб и в самота,
се гмуркам аз във спомените само.

Заливат ме задъхани вълни
на миналото, вече отлетяло.
Повикай ме, кажи ми „Остани!“
със страст, от сини чувства избуяла.

Достигна ли мечтата си за бряг,
дочуя ли гласа, зовящ сърцето,
в прегръдката, море, вземи ме пак
и като фар от чувства да засветим.