автор: mariq-desislava

Нашият свят си отива,
така, както си отиват
облаците от сърцето ми.
Раните по небето са видими.
С ожулени колене
слънцето се люлее в ръцете ми
без да го е грижа, че депресията -
препускащо зверче,
безжалостно гризе крехкия ми ум,
без да го е грижа как ще продължа живота,
който си отива.

Аз не съм сам
като буфер на чернотата.
Има толкова много,
които мълчаливо крещят
в изоставения бункер на главите си.
Изпитват ужас от съществуването,
чакат да спре да боли
и да ги смалява
до нищожни купчинки думи.

Нищо не помага.
Дори психоактивните вещества.
И това е най-страшното -
че трябва да се справиш
само със собствени сили.
Светът ни отдавна е лишен
от лично пространство,
че чак ми се иска да не виждам
хора в продължение на години.

Светът е чудо,
само докато още вярваш в чудеса.
Аз вярвам само в близостта на душите,
която е отдавна изгубена
и нищо не може да я върне.
Освен ако не ме опровергаеш
с устните си - ядрен взрив.