автор: ivliter

Безгласното небе
в гласа ми търси свое упование.
Преситени, звездите му
безкрайно се самораздават.
И те, които имат всичко,
на погледа ми пак се радват.
Те в люлката си сънищата ми люлеят
и пишат музиката на нощта за глухонемите.
Те знаят всичко, всичко са видели
за раждането, за смъртта си
и за разпятията на душите ни,
за тяхното възкръсване.
С любов е пълен всеки техен трепет
и цялата небесна шир
е пълна с радостта им.
И може би, преди да стана прах,
с диханието си до тях ще се издигна,
ще ги докосна плахо с трепет тих,
ще ги закича с цветето на своя дух?
Каквото и да съм,
в каквото и да се превърна,
ще си остана мъничка частица
от цялото това небе
изпълнено с мълчание, с движение,
с метаморфози и загадъчна потайност…