автор: silence

Уточнение: мъжкия поглед е през очите на GOMORRAH


Част 1.
Тя : Искам в снега
Представям си я девствената гора. Шапката, ръкавиците, дори шала е покрит с мокър (почнал да се стопява) сняг. И един силует на скиор между дърветата. Наблюдаваш го с полуусмивка как се движи наляво и надясно, отдалеч усещаш удоволствието, което изпитва и зареденото му с много адреналин тяло. Сякаш някой друг подвиква с твоя глас, а издайническото ехо понася звънкия ти глас между баирите, върти го насам-натам точно както въртиш езиче около ....еее сещате се около какво.

Чуваш скърцането когато ските му заорават снега, вдига се облак около него и когато започне да се изяснява тъмния силует изплува като на някой бог. Виждаш го как ти махва с ръка, почти усещаш топлата усмивка и се устремяваш към него бавно и внимателно - бедрата са стиснати, колената стегнати и все пак натискаш малко повече на завойчетата, защото... си нетърпелива, а той е там, чака те.
И аха-аха да спреш, ръцете му изненадано те посрещат, краката му заорават, но не не могат да те спрат след като си решила, че просто трябва да го имаш там - в снега.
Падаш по гръб повличайки го със себе си и около теб затанцуват изненадани от внезапната инвазия снежинки. И е тихо. Въпросително вдигната му вежда започва да се връща на мястото си заедно с приближаването на лицето му. Носът леко замръзнал се стопля от дъха излизащ на пресекулки. Устните са студени, но езичето - топло. Ръкавиците пречат на разкопчаването на ципа. Студените пръсти опарват голата кожа. Каишката на очилата одрасква коремчето. Студ полазва за секунда. Бутончето инстинктивно се свива и после разцъфва усетило допира на твърдото. Толкова е тихо, че чуваш как снежинките падат на земята….


Част 2.
Той : Направих го снежно
Видях я - девствената гора. Бяла шапка, бели ръкавици - полузатрупани от разтопено бяло. Измежду дърветата чифт ски нежно хрупат снега, бързо сменяйки ляво -дясно, закантващи върху удоволствието на адреналина, който тихо се трупа на дълбоки преспи. Мислиш тишината, а тя те мисли на твой глас - изтръгва го, праща го по ехото, усилва го през акустиката на чукарите, завърта го оттук оттам и го хлъзга обратно по ствола на едрите, величествени дървета.....и ти връща тишината обратно като полудял звън от хиляда заблудени снежинки.......

Ските скърцат. Орат мощно снега. Първо го вдигат на високи, резки вълни, после сърфират под тях. Оставят бразди. Дълбочината им привлича.....
И изведнъж други някакви ски, скрити някъде наоколо се устремяват към следите по снега. Плъзгат се бавно и разсеяно, прибрани - търсещи най-късия път. Забравят дори да внимават на завоите,з ащото искат да по бързо да спрат.
Шусът е прав, задъхан и горещ. Ските влизат в ралото на браздите, разклащат се и се предават на закодирания ритъм на грапавите заснежени лапи. Падат и се обръщат. Стоят раздалечени една от друга, разтреперани........
............а между тях бавно се спират върховете на СКИТЕ накапани от едри капки адреналин.........



Част 3.
Тя : А топло?
Но това не е достатъчно. Тцъ не-не. Снегът, колкото и да привлича с девствеността си е студен. Навлиза във всяко незащитено място. Усещаш го как примокря във вратлето, а студената струйка, която плъзва надолу към закопчалката на сутиена те кара несъзнателно да потрепериш. Дрехите предпазват от студа, но са толкова досадни когато ти се иска да направиш мокра пътечка с устни от брадичката до пъпа и...
- Пай сеееееееее!
Застиваме. Ей сега покрай нас ще се спусне дебел чичко и ще заоре в снега.
Като по команда се изправяме. Моята ръкавица, твоята ли беше тази, бързо - блузата в гащеризона, хайде, хайде тъп цип закопчей се подяволитетвойта..., шапката, щеките, къде отидоха щеките?!?
Спускаме се. Успоредно където е възможно. Бавно. Знаем накъде сме се запътили и не искаме да даваме вид, че бързаме.
Внимавам много. Не искам да се изложа точно сега. Заедно с ритъма на спускането си редставям топлата струя от душа върху позамръзналата кожа. Парата, която се издига от телата. Капчиците, приканващи да ги оближеш. Мократа коса застинала както е била подсушавана. Топлината на стаята. Здрачаващото се небе. И гушкането след ТОВА.
Забавям се. Искам да подредя мислите си, но хотела приближава неумолимо. Той вече стои там. Чака. Виждам как със зъби смъква едната си ръкавица. Коремът ми се свива.
На лицето му плъзва онази бавна разтеглива усмивка с лекичко присвиване на очите. Обещание.
Навежда се да ми помогне за ската и преднамерено плъзва ръката си по вътрешната страна на бедрото. Послушно чакам да махне и другата.
Като в транс прекосяваме шумното фоае. Дали някой забелязва, че той носи и моите ски?
Тропаме по стълбището с тежките обувки.
Ключът, ските в ъгъла и бавното му обръщане. Хлопването на вратата. Тишина - с нож да я режеш.
Ръката му се протяга към мен. Ципът стърже жално когато зъбците се разделят. Ревнува?
НЕКА!



Част 4.
Той : Нека да е топло
И това е доста спорно.... Дааааа........ Снегът, точно защото е чист - привлича. Привлича лъчите, които едвам пробиват горе и вече бързат да превземат пухкавото бяло още докато не се е заледило. Такива са те лъчите - близват бялото и го правят горещо. И кожата толкова се е притеснила да запази уюта си, че войнствено изпарява топлинен щит, които стапя снежинките още преди да ги е залепил по вратлето. Закопчалката на сутиена става толкова досадна, когато ти се иска да дишаш, да дишаш...., та чак да се дрогираш с морки пътечки от брадичката до пъпа и......
-Аа-аааааа-А-аа!
Усещаме.....Ей сега слънцето ще го нападнат облаци и ще хвърлят дебела сянка по снега. Изправяме се бавно. Моята ръкавица - паднала между твоите две - нека си стои там ......хайде, хайде цип ......бавно и внимателно нагоре......
Внимателно!
Спуснахме се. Малко по бързо отколкото бяхме внимавали. Знаем накъде отиваме и откъде ще се връщаме отново и отново дълго след това. Сбъдваме времето в обратен ход. За да задържим момента. Да запазим дъха му свеж.............
..........под душа.....под меката светлина ........сред пара, изпарения ....,
..бяла мъгла, напоила страстно попиващите хавлии до голямото течащо огледало....., насълзените стени, засмукващи безкрайните движения на телата ....
Мокра коса......, топлина........., залез.............

Забавям се. Искам отново и отново......., а хотела приближава!
Напрежение? Възбуда?.......... Усмивка. Широка усмивка!
Обещание, транс, врата, ключ........... КЛЮЧ клюююююююч - заяжда в проклетата ключалка........стърже и стъъъ-ъъъъъържеее....не превърта!
....стената. Да - стената! ......................
Боже, тази стена - боядисали са я в розово.............розово-розово-ово-ооооооо-вооо...............



Част 5.
Тя : Какво става?
Защо застина?
Къде са очите ти?
Стъписвам се. Опитвам се да сдържа треперенето на гласа си (боже ей сега ще каже, че е забравил нещо някъде си и ще си тръгне) и питам:
- Как-во?
Очите ти се отклоняват от зад-гърба ми и ме поглеждат.
- Каквооо? - продължавам да настоявам аз.
- Проклетата стена. Боядисали са я розова.
Това ме обърква. Розова? Стената? Обръщам поглед невярващо. Розова е.
И хоп - устните ти се залепят на вратлето ми. Край. Хвана ме. Веничката тупка бясно и сега вече си наясно колко бързо бие сърцето ми. Затварям очи. Усещам как червенината плъзва по лицето ми.
Обръщам длани и ги поставям на стената. Хладна е. Ей сега ще събера сили и ще ги отлепя от там. Само още малко да се насладя на целувката ти.
Парят. Кога успяха да се стоплят устните ти така?
Затварям очи. Дали мога да стоя така век -два? Да се оставя на разпростиращото се като паяжина изтръпване... или може би наостряне? на сетивата.
Зарявям нос на границата между косата ти и ухото. Боже, обожавам да ми мирише на мъж. Вдишвам силно и сякаш усещам пътя на мириса през носа ми, гърлото, дробовете, стомаха и надолу. Разпростира се като запалена пътечка спирт. Гори.
Закопчалката на сутиена се впива в кожата ми. Блузата била мека? Може. Но не и сега. Малките власинки са се превърналив стружки и гадно дразнят кожата. Ръбчето на гащеризона - там където се съединяват всичките шевове гадно се впива между краката ми.
Ъъъъ какво всъщност правиш? Искаш да изсушиш вратлето ми или да го навлажниш?
Ох, ушенцето! Краката ми се погъват когато усещат захапването.



Част 6
Той : Каквото става!
..........и стената за миг се завъртя....
Гравитацията се взриви и пръсна розовота на стената в мъгла. Издигна се в гръмоносен облак и се изсмука жадно от ретината на очите. Сърдечният ритъм изля адреналина надолу. Тоновете подскачиха неравномерно - биеха в мощни пикове по тъпанчетата и давеха ушите в глъхнеща тишина.....

Погледът не вижда другия поглед. А другият поглед открадна вакуума от розовите очи. Очите - в другите очи.Слепи очи - без минало и без желание за утре..........
Живи очи - Черни очи!
Жадни очи - Подивели очи!
Дълбоки очи срещу Дълбоки очи!
Равновесие.........
Буря.......
Зъл адреналин.......
Стени ......под.....-и ВСИЧКО пропито с миризмата на жена!

Звън!
Някъде от далеч - от много далеч!
И пак звън.....
и пак .....

Вратите на асансьора на етажа се отварят и затварят .Отварят и затварят.....
Отварят и затварят.....
И звънят.