автор: pc_indi

***
Мдаа..12 дни минаха като дванайсет мигвания и отпуската свърши... И като на изпроводяк, един по-особен пътнически подарък от Раздаващият подаръци... Гарата на Павел Баня е тихо, природно красиво, уединено местенце, на което пътника да поспре и да се наслади на усамотено съзерцание и явно поради това, не се поддържа от персонал, а билетчетата се закупуват от кондуктора на влака. Когато, ако и все пак той дойде.Добре е да има табела: "Всички нерви тука оставете" Даже ги пуснете да търчат по златното поле към прекрасната горда Стара планина да не ви напрягат излишно в чакане. Аз съм съзерцател, а не нервак и откровено прегърнах този миг безвремие, в който си даваш сметка колко всъщност е наситен и динамичен живота, въпреки привидното спокойствие и нищослучване.Ако можеш да разтвориш с пръсти като снимка на екрана на телефона един такъв миг, загледан в планината, и продължиш да разтваряш, като една картина, ще видиш не само чакащият човек на перона, а всички детайли-от върха на пръстите му, до зареяните в далечината зеници, разрошените от вятъра коси, всеки камък по излъскания от колелетата ръб на линията, всяко едно дърво, всяка мравчица, катереща се по кората , всяка птица, устремена нанякъде...Всяка точица и завъртулка от рисунката на Бога... И малката сиво-синя пеперуда, която дойде при мен, като един светлокрил митничар и обходи всяка част от багажа ми, а после и мен.Постоя доста й се порадвах, после затанцува над близките храсти и тревички. Почти не усетих кога мина повече от час.А влакчето закъсняваше вече 50 минути.Една линийка, по която се движи и за Бургас, и за София. На Тулово някъде се разминавали били.
Закъсняваше и този за Бургас, но беше преди моя и добре, че се явиха пътници за него, и се заговорихме, иначе с отвеяната си поетична склонност да съзерцавам пеперуди, щях да отпраша за Бургас като стой и гледай.
Понадойдоха и за София още хора и нещеш ли, точно когато всички умълчани, с вперени очи и уши в далечината, зачудени дали все пак ще дойде влак, а аз вече си мислех, че ако ще нощуваме тука, трябва да премета чакалнята с една..самоделна метла от клони..имам някакво кълбенце връв в едно пликче, нож..о, бедна ми Метилда..и влака дойде! Наистина дойде! Така на кълбенце закатерих багажа, че един мил и,усмихнат, рускоговорящ младеж мигновено слезе и ми помогна..Влака пълен до ушите и като ...една машина на времето, сякаш те връща някъде в 1976-та година...Скърца, люлее се, бумти, трещи, но..се прибираме, ей! Единствените места, до които се докопахме с една жена бяха при едно многодетно семейство, които, уморени от морето, се чудеха как да се изпружат..До Карлово, където поне един вагон весели роми се изсипа, което означаваше празни купета и още нетръгнал влака, залових едно и поканих другата жена в моето огромно, широко купе.Само за нас.Накипрена до прозореца да се любувам на пейзажа, излязох от нирваната от влезлия кондуктор. Мила, остаряваща душица, носена от свой вихър и сякаш на поне две ракии, се залови да кълве бавно, с един пръст и детинско изумление по билетната си машинка, бършейки я, така, сякаш току що е изровил от някоя къртичина по пътя. Доста време му отне, Питагор по-бързо ги направил математичните ралти, ама тогава те е имало такива машинки. С общи усилия оправихме сметката, оставаше само да ни извади билетите, но обхват нямало и макар и напердашена, инатливата машинка нищо не пусна. "Няма да ви забравя! Ще ви ги донеса!" - каза човечецът и хукна нататък. Вярно ги донесе, но вече тона не беше важно.Влака беше спрял в Клисура и не мърдаше..Видях, че моят антел- помощник за багажа слезе в Клисура и за миг в хаотичния ми мозък се появи една стара патриотична песен:"Пустите клисурци станали московци, а панагюрци- донски казаци.." и разсеяно си помислих как се обръщат нещата..Но и това не беше важно.
От многото чакане в обилната жега, бяхме привършили водата..Но на клисурската гара имаше чудесна чешма. Толкова весела международна суматоха, в която смеха и веселбата заглушаваха първите псувни и медали към майката на БДЖ-то..Весели млади хора слизаха да пушат и налеят вода..На един от които тикнах с усмивка, все едно се познаваме от преди железопътната ера и моето шишенце, и за да ме види на връщане спед пъстрата тълпа, се подадох почти до кръста от прозореца. Нямаше страшно влака да тръгне, час поне нямало, казаха- в тунела клисурски нямало контаааакт! Всички се съгласихме, че все пак е по- добре извън тунела да сме, че ако забием вътре в тъмницата...не се знае какви контакти могат да станат и кой, как и откъде ще ти включи някой контакт. 🤔😎
Познаха за единия клисурски час, но колкото и да се привързахме към тази живописна Клисура, все пак потеглихме като едни весели патиланци с ръкоплясщания и възгласи, радостни, че до тук бутането ни се размина..
Добре, ама престоите на всяка гара постепенно замъглиха веселбата.По разписание, в София трябваше са сме в 20:50, а ние в 20:58 бяхме в Копривщица. Така на всяка гара преди тунелите нещо се депресираше влакчето, страх да влезе в тунелчето, не иска да си контактува с него, но влезе ли, се превръща във Влака Стрела..
Но в цялото това чакане, в този дълъг, изтормозен път, със спътничка ми си говорихме много..От ония разговори, които ти показват много и различни аспекти на живота и та замислят, смиряват до ядката на душата ти.
Мои години, спретната, добре облечена и изглеждаща жена, интелигентна, образована..Кара курс за водолечители, за да работи в санаториумите. Отива на свикване на голямата си дъщеря, която е в психиатрия, защото е отключила психично разстройство от хероини и лекува зависимост от метадона. Преди време прекалила - щяла да умре- изпаднала в белодробна и мозъчна смърт. В линейката с нея бил зет й, с когото се обичали и имали дете. От болницата казали, че благодарение на него е оцеляла и няма поражения в мозъка, защото през цялото време я е държал изправена и това е поддържало сърцето . Но той самият си,е отишъл от многото наркотици.
Малката й дъщеря е щастливо омъжена в чужбина, ходила й на гости..Мъжът й пиел много и преди няколко години при катастрофа си отишъл..Тя самата отключила от стрес биполярно разстройство и полежалаа в психиатрия, но вече е добре, пие си лекарствата.. Иска да убеди дъщеря си да си пие лекарствата, за да живее заради себе си и детето си.По-добре била, мечтае да се занимава със свой бизнес, имала идеи..
Цялата тази амалгама от нещастия, беди и страховити неща, разказана без драма и търсене на съжаление, или каквото и да е, без мисъл какво впечатление ще остави и прочие..
Поговорихме за толкова неща, поговорихме за Бог и молитвата, кой с какъв и ад и как се е справил, с помощта Му.. Изрази съмнение, че може би наследената й от баба й дарба да бае против уроки може би й втежнява кармата, защото църквата отхвърля тези неща.. Всяка научи от другата по нещо и ..вярвам, че в това закъснение е намерено поне едно ключе за тайните долапи на Живота, в който не знаеш къде свършва усмивката и започва сълзата и обратното..И именно това го прави вълнуващ и прекрасен. И не е нужно нищо друго, освен да бъдеш себе си, уповавайки на Бога и всички, които те обичат, и всички, които те приемат без осъждане , оглеждайки се в теб и подаващи ти своето огледало. Защото живота е колкото пътя от Бургас до София и най-доброто, което може да си пожелаем, е влака да закъснее и пътя да се удължи.
И пристигнахме все пак.Отдадохме чест и на гара Подуене с многоминутно мълчание и в 23:10 се изсулихме на гарата.И се оказаха две неща.Първо, че сме извадили късмет, че само с два часа и нещо сме закъснели, защото предния ден май същя влак, вместо в 20:50, е пристигнал в 03:10. И второ, че незнайно как, следващият влак Бургас-София...ни е изпреварил! Кой откъде е минал, не се знае.
След цялата умора и всичкото всичко не ми се застоява мисълта на колко това са саботажи и прочие. Просто се моля всеки да проумее, че Законът за движение по пътищата е задължителен, за да може всеки да стигне за където е тръгнал. Достатъчно е всеки да си е в релсите, коловоз, пътя, жицата и пр. За да стигнем не просто от Бургас до София, а до Еволюцията и Бъдещето.