автор: vamp

Изкачих последното стъпало и се спрях. На по-малко от три крачки се намираше вратата, която щеше да промени живота ми. Хлиповете долитащи зад нея погалиха ушите ми и се забиха в гърдите.
Разбрах. След няколко секунди ще отнема живот …

Събудих се. Задъхана.
Отново този сън. Вече седмица. Понадигнах се за да погледна часовника на отсрещната стена и усетих как капчицата се плъзна между гърдите ми. Не беше кръв. Въздъхнах. Беше пот, и след малко заседна в бръчката на корема ми, получила се от надигането.
03:48 часа.
От седмица се събуждах все около този час. Обляна в пот. Всеки път с една мисъл.
Дано не е кръв …
Всъщност, кошмара за мене започна доста по-рано от седмица. В мига в който мама дотича и ми каза:
- Митко … починал е …
Бях на деветнадесет. От тогава всяка година в един и същи ден чувах тези думи отново. Със същите две-три секунди пауза между тях. Вече тринадесет години. На колкото беше и дъщеря ми. Мая.
Родена съм, и живея в Созопол. С Митко се познавахме от деца. Улица "Тюлен" №4 беше нашия адрес. Те бяха на №5. Бяхме заедно насякъде. В детската градина. Училището. Гимназията в Бургас. Щяхме да бъдем и в Софийския университет, заедно. Само трябваше той да приключи с казармата.
Чаках него. И момиченцето, което растеше в мене.
Поделението се намира точно срещу къщата ни. Вечерта Митко се опитал да избяга, за да дойде при мен. Почти всяка нощ го правеше. Но тази … Тази се подхлъзнал на тетраподите, ударил си главата в бетонените ръбове и паднал в морската вода. Намериха го на другия ден.
Тогава спрях да пиша стихове. И да рисувам.
Нарекох момичето Мая. Неговата буква и любимия ни месец. Когато всичко става зелено, след сивата зима. И Созопол се събужда …
Родителите на му продадаха къщата си. Не понесаха гледката на казармата отсреща. Взе я един софиянец. Идваше само през лятото.
04:07 часа.
Колко бавно минава времето, когато си буден нощем.
Зад прозореца подсвирна вятъра. Завесите се разклатиха, докоснати от невидима ръка. Преди време през тях се промъкваше Митко. Тъкмо бяхме открили любовта и всяка вечер полудявахме от страст.
Преди тринадесет години.
Сега страст нямаше. Имах само Мая. С неговите очи. И усмивка.
04:13 часа.
Трябва да ставам.
Когато Мая стана на две годинки започнах работа при мама, в кухнята на поделението отсреща.
Защо ли ? Защото съм мазохистка. Обичах да минавам покрай тетраподите, които ми отнеха любовта. Да ги докосвам. Да поглеждам към морето въпросително. А то да ми отговаря с грохота на поредната вълна. Пръските да се стичат по лицето ми като сълзи. Защото си нямам мои. Изплаках ги отдавна.
04:19 часа.
Станах. Този януарски ден щяхме да имаме доста работа. Щеше да има банкет по случай новогодишните празници. Чакаха ни куп приготовления. Вдигнах мама и след полувин час тракахме с токове по паважа. Не след дълго и татко щеше да стане. Да пие кафе и да отскочи да почовърка лодката на пристана. Да стифира някоя мрежа. За сезона трябваше да е готов. След обяда започваше обиколката по приятели и бивши колеги. От тук идваше времето на ракията. Наливането до здрач. Така и не си прости, че в нощта когато Митко си отиде беше дежурен офицер в поделението.
Още един обикновен ден. Изкуствени усмивки. Скучни разговори. Купища чинии. Стъкла от счупена посуда, разбъркана със разноцветни салати по пода. Към полунощ вече бях труп. Оставих мама да сгъне няколко покривки и тръгнах към къщи. Пътят беше кратък, но бях толкова уморена. Видя ми се двоен. Тъкмо се успокоявах, че тази вечер едва ли ще сънувам, когато забелязах леко открехнатата входна врата.
Изтръпнах. Татко винаги я затваряше и заключваше. Като сейфа с пистолета си.
Надникнах във фоаето. Сумрак и тишина.
- Татко ! Мая !
Тишина. Влязах в кухнята и застинах. Някой беше разровил шкафовете. Посуда и продукти имаше из целия кухненски плот. Докато се чудех какво да правя от стълбите към втория етаж се чу трополене. Минавайки покрай плота напипах някакъв нож. Тръгнах нагоре. Бавно. Изкачих последното стъпало и се спрях. На по-малко от три крачки се намираше вратата, която щеше да промени живота ми. Хлиповете долитащи зад нея погалиха ушите ми и се забиха в гърдите.
Разбрах. След няколко секунди ще отнема живот ... Бях го сънувала.
Забих дълбоко ножа в гърба на клатушкащото се върху дъщеря ми копеле. Натисках. Докато спрат конвулсиите. После го избутах настрани от леглото и прегърнах Мая.
Тя никога нямаше да се усмихне повече. А аз вече можех да плача.


**
Копелето се оказа някакъв скитник, дошъл да обере къщата на съседа от София. После решил да влезе и в съседната, но попаднал на спящата Мая. В следствието записаха, че делото се прекратява поради неизвестен извършител.
Нямаше и как да е известен. Баща ми се погрижи да изчезне всред морето с две тежки котви за краката.
Риболовния сезон тази година започна по-рано.


Б.а. - в Созопол наистина има ул. Тюлен, но тези адреси са използвани случайно. Прилики с лица и събития е случайна.