автор: IliaNikolov

Обичам ранните утрини през лятото. Обичам тишината, липсата на крещящи люде, на забързани и пищящи автомобили.
В една такава лятна, ранна утрин, аз вървя по малките улички – тихо, спокойно, птичките чуруликат, просто прекрасно.
Стъпвам бавно, крача бавно, наслаждавам се на всяка стъпка, дишам спокойно, разтапящо е.
Наближавам кръстовище - ще пресека бавно, коли и камиони наблизо няма.
Стъпил съм на ръба на тротоара, ето, сега ще го направя.
Внезапно се чува рев на мощен автомобил – със святкащи фарове и олелия, буквално на сантиметри от мен заковава спирачки „мутроподобен“ динозавър на четири огромни колела!
От прозорчето се подават две увиснали бузи, гола глава, оскъдна брадица:
- Къде си тръгнал, бе, еееййй! Къде си ръгнал у се’eем часа сутринта на майната си, бе, ееййй! Аз минавам, ААААЗЗЗ!
Стоя, не мърдам, дишам на дребно.
Със скърцащи спирачки, мръсна газ и рев, с бляскащи светлини и мигащи лампички, машината отминава и буквално се стопява в нищото. Имаше ли я, нямаше ли я, така ли ми се е сторило…
Събуждам се, целият съм вир – вода. Ама това какво беше, сън ли? Не съм сигурен.