Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 2
Вчера: 1
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 579
ХуЛитери: 4
Всичко: 583
Онлайн сега:
Та листото е толкова малко, хора спрете и го погледнете ! Не минавайте през него така безжалостно, забързано. Опитва се да премине, но всяка поредна обувка го завлича, отнася далеч. Дали осъзнава къде е? Дали успява да разбере, че не е стигнало там, накъдето се беше запътило? Ето, стана ми студено, тръгвам си оттук и ще се опитам да забравя...
Прибирам се и по пътя си виждам големи хора, сериозни, или с ухилени лица. Карат се нещо други по телевизията в хола ми, не разбират, искат да получават обяснения, разговор. Като деца очите им се разширяват, като в японските манги. Заговорвайки за Япония, сещам се за техните красиви и крехки гейши, приютили в себе си платена любов и безценни духовни качества. И знам, че те са като моето листо, като листото което зае централно място в моята безсмислена утрин. Но не за тях мисля аз, не за тяхната бяла кожа, намазана с отровен живак. Моята тукашност повече ме вълнува, моят живот и дори моята болка. Също както пръстите ми просто се движат, без да разбирам че под тънката кожа има и друго, така и в главата ми прокрадват се мислите които ме карат да живея. Знам че утрешното дневно сияние не ще сломи моята душа, но тъй ме е страх от неизказаното, живеещо в днешния въздух. За какво борят се стремглаво нашите усещания? Забравихме толкоз много неща, неща и хубави, и тъжни. И смъртите на много народи, и преражданията им. И докосването нежно на ръце, и угасващия пламък на любовта. Срам! Крещи безпаметно във мен моят млад живот, срам от неразбирането на Великото Тайнство и неспособността да осъзнаем, че има и друго СЕГА, че то ни чака и че неминуемо в нас ще се прокрадне. И тогава какво? "Луд" ли ще сочат подир нас, понесли невидим кръст на вековно покаяние, "Мъдрец" ли ще мълвят, целувайки с устни нозете ни, кланяйки се до рохката земя? Не ще позволя на изтощението да отцепи моята мисъл от пътя и напред, та тя с пронизващ писък следва ме навред..
