автор: yotovava

Аз съм вече сянка на часовник.
Буря е изтръгнала стрелките.
Тук ли беше – даже не запомних.
И не виждам смисъл да попитам.

Цифрите изронват циферблата
след вибриращата му пружина.
Времето е мътно като блато,
край което някога преминах.

От мъглата, клекнала зад хълма,
залезите не успях да зърна,
нито как на сутринта покълва
в светлина пшениченото зърно.

Тихо стъпвай – мракът е въздишка.
Славея как плаче – недочувам.
Бавно става любовта излишна.
Ако може – дълго ще сънувам.