автор: yotovava

Със облачето, спряло на върха,
в неделя знам, че Господ Бог изпира
от страх, от гняв, от завист, от греха
душата ми – и после я простира.

Дъхти на чисто – чак до сутринта,
и – блага, я посрещам в понеделник –
в очакване пред външните врата
въздишката ѝ бяла да се стелне.

Да блесне като капчица роса,
търкулната сред градското бунище.
И седмицата – ширната пред нас,
е светла – и не предвещава нищо –

ни планове, ни графици, ни грим,
обиди, страсти – непреодолими.
И в свят, където яростно крещим,
дали мен някой вика ме по име.