автор: Alexey

По някое време бензинът свърши. Така се озовахме в Идъкен.

Случи се да останем по-дълго от обикновено в този град, който скоро ни порази с многобройните си странности. Сезоните се сменяха най-налудничаво през дни, в съвсем непредвидим порядък - можеше да заспиш, увит в зимен кожух и топъл пролетен вятър да блъска в стъклото ти на събуждане; да откъснеш ябълков цвят, а не след дълго - гнила ябълка да тупне на главата ти. А имаше и дни, - също толкова хаотични, доколкото разбрах, - в които времето потичаше наобратно, нещо, което за идъкенци се бе превърнало в традиция - и дали беше културна или природна особеност, не може да се каже със сигурност. Голямата часовникова кула в центъра се изкашляше, спираше за миг и завърташе стрелките наобратно:
Градът се преобразяваше - хората тръгваха назад, освен една малка група, която в останалите дни вървеше с гръб напред. Тогава удряше техният час и те щастливо танцуваха по улиците, размахвайки ръце за равновесие. Мога да се закълна, някои от тях се препъваха, ходейки наобратно, месеци наред, само за да се повеселят един ден сред неумелите раци и сбърканите часовници!
И докато другите носеха прясно опечени хлябове във фурните и си тръгваха с шепа монети, те пръскаха своите и играеха като деца.

…

Беше изминало някакво време, когато навсякъде тихо се заговори за идващия Сезон на червените лисици. Достатъчно, за да разпали любопитството ни, но не можахме да научим много - изглежда, беше нещо между суеверен страх и закономерно годишно явление, но на закономерностите в Идъкен не се доверявахме много.
Напразно разпитвахме; очакването ставаше все по-осезаемо - градът затихваше дори денем, закопчаваше странния си дъждобран и скриваше чудните си черти в мъгла. Вратите все по-често се заключваха, резетата стискаха челюсти, а ние, имигрантските деца, будувахме по цели нощи, залепили носове на прозореца, в очакване да дойдат незнайните червени лисици.

Това се случи в един ден, когато малкият ми брат играеше на двора някаква своя странна игра - търкаляше огромно, ясновидско кълбо през мравуняци, бръмбари и кошери, а после любопитно разглеждаше малките петънца по кристала. Той се изправи и глупаво загледа червенеещия хоризонт. Бързо го прибрахме, заключихме и се настанихме по прозорците. Но отведнъж въздухът помътня, насити се с червеникава прах, забуча в стъклото, гъст като пясък, така че вече нищо не се виждаше. Уплашени и развълнувани, се свихме в леглата си, в очакване лисиците да отминат.

Дни и нощи се сляха в червена мъгла, постепенно гласовете ни утихнаха и остана само монотонното, глухо бучене на лисичия вятър. Стените се напукваха, под вратите течеше черна, лепкава вода и покриваше с ръжда пантите. Помежду ни тръгна някаква странна болест, от която очите и лицата пожълтяваха, а кожата се сбръчкваше като суха родилна ципа. Не след дълго всеки се заключи в отделен шкаф, отвратен от неизбежното присъствие на другите.

А лисиците не си тръгваха.

Един ден пронизителен трясък наруши уединенията ни и ни издърпа от шкафовете. Малкото ми братче седеше в центъра на стаята, а кълбото - строшено в краката му. От сърцевината му наизлизаха мравки, бръмбари, стоножки, пчели, които се разпръснаха навсякъде, полазиха по нас и започнаха да ни хапят. Всички побягнага в див ужас, блъскайки се един в друг, махайки и драскайки с ръце, а кристалът продължаваше да бълва черните им редици.

Изведнъж братчето ми изпищя като животно и блъсна залостените стъкла. Насекомите отлетяха през счупения прозорец, а ние - изпохапани и полудели - пропълзяхме да погледнем. Вън беше съвсем тихо и пусто; от Идъкен нямаше помен - докъдето стигаха очите ни, беше пясък и камъни.

Слънцето изгряваше и с червената си, рунтава опашка помиташе хоризонта.