автор: ina_krein

Един човек седял по цял ден в сянката на огромни бурени и непрекъснато се оплаквал, че около него няма достатъчно Светлина. Обвинявал тръните, че са поникнали точно там, а не другаде. Проклинал слънцето, че излъчва съвсем слаба светлина и не изсушава калта. Треперел от студ и плачел, че умира без топлина.
Дали бурените били виновни, че човекът не вдига над тях глава?
Или слънцето, че не изпраща толкова силни лъчи – да изгори тръните, но и кожата на вечно мърморещия?
Само няколко метра встрани друг човек подрязвал всяка сутрин бурените, събирал листата им и сварявал от тях лековита вода. После давал на други от нея, а те му се отплащали с малко храна. Когато им ставало топло, лягали на сянка в гъстата светла трева, а вечер се завивали с леки рогозки, изплетени от стръковете, изрязани сутринта.
Всеки от нас има право на избор – да приеме света около себе си с Обичта и сам да бъде Светлина, или да чака някой друг да свърши това вместо него. И докато евентуално стане това – да живее без Слънце и да спи на студено в калта.

©Илияна Каракочева (Ина Крейн)
из книгата "Мисли без плът" - 2
издателство "АртГраф" - 2024 г.