автор: yotovava

Затворих, без да ща, кръга
на плът, на чувства и на разум.
И примирявам се – с тъга,
че все по-рядко имам празник.

Как всичко мина – сякаш сън,
през времето – конец невидим!
Какво ли бях, или не съм –
ще се забрави, щом си ида.

Другарите – един след друг,
изпратих за последен полет,
далече – в непристъпен юг,
с безкрайна злачна, тучна пролет.

Да можех да се върна днес
към изгрева – прелял от злато,
писмо бих драснала – с адрес
до мен, което да изпратя.

И да пристигне в онзи ден –
без шанс за изход и надежда,
да разбера – дори сломен,
човек не бива да се свежда.

Че пътят е предначертан –
но крие тайнствени завои.
И честен бил ли си и прям,
то всички ветрове са твои.

Къде ли ще ме отведат,
единствено от мен зависи.
Аз искам и на онзи свят
с приятеля да се здрависам.

Да ме запита: – Как си ти?
Да чупна крайче дъхав хлебец
от спомена за тези дни,
в които съм била потребна.