автор: secret_rose

Прокъса се небето, зазвъня.
Дъждец посипа мислите ми бледи.
Присъствах. Уморено изтънях,
и някак мрачината ми засвети.
Било е лесно - стъпчица назад -
освобождаваш място за живота.
Напича слънце над добрия свят,
от сенките изплуват цели роти -
безименни войници светлина.
Замесваш хляб от плът, да ги нахраниш.
Измиваш се с роса по ранина
и се изгубваш в тях, за да останеш.

И само малък, призрачен анфас
прозира зад звездите в тъмнината,
отдето тръгна ти, и тръгнах аз
да проследим живота по земята.