Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Black_crowned_night
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14152

Онлайн са:
Анонимни: 547
ХуЛитери: 3
Всичко: 550

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian
:: pinkmousy
:: rajsun

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаБаш майстор
раздел: Разкази
автор: Heel

Дългото звънене на вратата беше безплодно. Никой не отваряше. А уговорката уж беше твърда. Майсторът започваше да се изнервя. Беше довлякъл чантите с инструменти до петия етаж – асансьорът не работеше, – а сега това… Все пак му се струваше невъзможно жената да му е вързала тенекия. Тя звучеше много мило и интелигентно по телефона.
Чу се изщракване и вратата се отвори. Той въздъхна. Пожела си наум да няма неприятности. Напоследък хич не му вървеше в работата. Изобщо в нищо не му вървеше.
В сумрачното антре се мержелееше лицето на млада жена. Изненадващо ниско беше. Иванов присви очи в опит да види по-добре клиентката си.
Тя каза:
– Извинете, хванахте ме в неудобен момент. Докато се довлека…
– Няма проблеми.
– Заповядайте, влезте – усмихна се тя чаровно и се отдръпна назад.
Иванов прекрачи прага и в този момент разбра защо жената е позиционирана толкова ниско – беше в инвалидна количка.
– Асансьорът не работи, лампата на етажа не свети… – измърмори недоволно той, въпреки че по принцип не беше опак човек.
Тя кимна и отвърна:
– Чух. Напоследък тук всичко се скапва.
– Пералнята, а? – попита той и стрелна поглед към жената. Беше облечена в розова фланелка и бели шорти. Босите й стъпала лежаха неподвижно върху степенките на количката.
– Да, започна да трака вчера и…
Майсторът веднага се зае за работа. Не му отне много време да открие проблема – счупен лагер. Жената беше проявила благоразумието да не му виси на главата, беше се оттеглила в хола.
Той смени лагера и направи проба, за да види дали всичко е наред. После се провикна:
– Готово, госпожо!
Жената дойде и закима доволно. Имаше симпатично лице със заоблени скули и права черна коса, вързана на хлабав кок.
– Вие само от перални ли разбирате? – попита.
– Защо?
– Фурната на печката грее на една и съща температура. Не че напоследък готвя…
– Ще погледна, няма проблеми.
Тя пак излезе. Този път задачата беше по трудна, но майсторът се справи.
– Готово, госпожо! – провикна се пак той.
Оказа се, че има още неща за правене – отпушване на кухненския сифон, смяна на един ключ за осветление, смазване на пантите на вратата на спалнята.
Когато накрая той каза общата цена за услугите, жената остана много доволна – беше направил голяма отстъпка, от съчувствие за тежкото й физическо състояние.
Тя извади пари и плати, сетне каза:
– Ако не бързате, да ви почерня кафе?
Той се поколеба. Нямаше повече ангажименти за деня, но му беше неудобно да се застоява. Беше свикнал да не общува много-много с клиентите.
– Ами… добре.
Жената се затрудни, та се наложи той да направи кафето. После се заприказваха, за неговата работа, за времето, за неуредиците в милата ни родина. Тя беше приятен събеседник, макар че изглеждаше леко изнервена.
По едно време той някак по случайност изпусна неудобен въпрос:
– Катастрофа? – кимна към чинно присвитите й крака.
Тя изсумтя и тръсна глава.
– Не, някакъв необясним неврологичен проблем. Рядко заболяване явно.
– О, много неприятно. Пожелавам ви бързо възстановяване.
– Благодаря, но лекарите вдигнаха ръце от мен.
– Защо?
– Просто не могат да разберат защо левият ми крак се парализира.
Той присви очи към здравите мускули на бедрото и прасеца, които имаха много приятни форми. Трудно му беше да повярва, че това съвършенство не може да се движи.
– Само единия крак?
– Да, само единия. Това е мистерията. Изобщо никаква чувствителност нямам.
– Значи можете да се придвижвате с патерици. Честно казано, тази количка ме плаши, все пак вие сте млада и…
– И какво? – Тя го загледа с наклонена настрани глава.
Смутен, той отвърна:
– Не е редно младите да страдат.
– Мъдра мисъл, няма що – усмихна се криво тя и добави: – Не, не мога да ползвам патерици, за жалост.
Той мълчеше, навел глава. Чувстваше се виновен, задето е повдигнал тази тема, същевременно го глождеше недоумение.
Въпросите, които се бяха зародили в съзнанието му, получиха отговор, защото жената обясни:
– Имам патерици, тук в стаята ми са. И мога да се изправям, естествено, защото десният ми крак е съвсем здрав. Но когато съм права, левият буквално увисва и се влачи по земята, по никакъв начин не мога да го контролирам.
Майсторът си представи грозната гледка и се натъжи. Обзе го и някакво странно недоволство.
– Значи не излизате от къщи?
– Че как да излизам, тук никъде не е пригодено за инвалидни колички. Пък и не искам да ме гледат… такава.
– Разбирам. Много съжалявам. Е, аз ще тръгвам. Приятно ми беше да се запознаем.
Тя кимна, лицето й беше добило мрачно изражение.
– Много ви благодаря за качествените ремонти. Златни ръце имате.
Той стана да си върви, но миг по-късно се закова на място. Попита:
– А не може ли с шина да се сгъне кракът, така че да не пречи на движението?
– Не може, консултирах се с лекар и ортопедичен техник. При свито коляно кракът ми ще се люшка и ще има опасност да си нараня тазобедрената става, или глезена. Абе сложна работа. Не се косете, майсторе, това си е мой проблем и ще се боря да го преодолея. Няма да се предавам я. Животът продължава.
Майсторът вървеше бавно към вратата, увесил тъжно глава. Пак спря и погледна през рамо. Очите му незнайно защо грееха.
– Ще ми се да пробвам нещо.
– Какво? – попита учудено прикованата към инвалидна количка жена.
– С ремъци и подложки. Мисля, че ще мога да стабилизирам крайника. Механиката вече е в главата ми. Искате ли да опитаме?
– Да! – отвърна без колебание тя.
Той започна да рови трескаво из чантите си. Десетина минути по-късно вече беше готов за пробата.
– Изправете се и се подпрете на патериците! – каза той.
Тя веднага се подчини. Левият й крак висеше безжизнено, като стъпалото се беше извило настрани и се опираше леко в пода. Стряскащо неестествена гледка.
Майсторът преметна предварително подготвените ремъци над рамото на жената, сетне се наведе и мушна малкото парализирано стъпало в клуп от плътна памучна материя и го пристегна, като придържаше внимателно петата. Стабилизира коляното с къса шина и прихвана ремъците тук-там със скоби, за да е механичната схема перфектна.
И жената тръгна. И ходеше стабилно, без да рискува да се нарани. Лицето й сияеше.
– Наистина имате златни ръце майсторе! – възкликна насълзена тя. – Ха, на практика нося крака си.
Той се усмихваше щастливо. Отдавна не се беше чувствал толкова удовлетворен.
След като се разделиха, жената веднага излезе на разходка. Наслаждаваше се на хубавото време и на способността си да се движи. Не обръщаше внимание на любопитните погледи на минувачите. Душата й се изпълваше с надежда за нормален живот.
Седмица по-късно я огря късметът. Както си вървеше по тротоара благодарение на специалното приспособление, дочу глас:
– Извинете, може ли да ви попитам нещо? – До нея изникна млад мъж с очила.
– Да?
– Виждам, че имате неврологичен проблем. Аз съм лекар.
– Какво? Мислите, че ще можете да ми помогнете?
– Не, не аз, но при нас в клиниката е дошъл един професор, от чужбина. Той е истински гений. Сигурен съм, че ще се съгласи да ви прегледа.
– Добре? но да ви кажа честно, не съм добре финансово…
– Не се притеснявайте. Всичко ще уредим.
Направени бяха прецизни изследвания и беше назначено лечение. Парализираният крайник започна да помръдва и да тръпне, нервите се събуждаха. Скоро даже стъпването стана възможно.
При един от последващите прегледи професорът каза:
– Устройството, с което се придвижвахте преди, е хитроумно. Не бях виждал такова.
– Моят майстор го измисли. Той има златни ръце, и златна душа. Ако не беше той, нямаше да мога да излизам, и вашият колега нямаше да ме забележи на улицата. Щях да съм още в инвалидна количка.
– Предайте му много поздрави от мен. Нека патентова устройството. Моята фирма ще купи патента, така е редно. Добри пари ще изкара вашият майстор, вярвам.
– Дано, професоре. Всеки заслужава награда за таланта си.


Публикувано от anonimapokrifoff на 12.05.2024 @ 11:30:32 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.05.2024 год. / 22:08:51 часа

добави твой текст
"Баш майстор " | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.