автор: yotovava

Навярно слънцето спести
взрива от тънките си нишки.
Подир дъждовната въздишка
тревата ли ме приюти –

в коктейл от утринен озон
сред хлорофилното си мляко?
И с вкус – тръпчив и неочакван,
по стъкления хоризонт

се плисна юлската дъга.
Индигово небето стече
по улиците на градчето
в непредвидимата тъга.

Без теб напълно съм излишна –
подритнат камък в пустошта.
Признавам – дъх е любовта,
след който спряла съм да дишам.