автор: Evensteel

Искам само това...
Беше рано сутрин. По улиците препускаха хора като коне. Шумотевица, клаксони, мръсотия и умора. А беше понеделник сутринта. Тази сутрин беше най-гадната сутрин от седмицата. Все едно никога не си почивал, а те чакат още четири такива сутрини. Иска ти се хич да не ставаш от леглото, да се заровиш дълбоко в завивките и да не мръднеш повече. Може би дори да си умреш така. Топло, мирно и кротко.
Наложи си да стане. Провеси единият крак през ръба на леглото, после другият. Толкова е трудно. Поседя така на ръба и започна сутрешната диагностика.
- Глава - болка в дясното слепоочие. С тендеция към засилване. - проехтя гласът му в празната стая. Звукът обиколи наоколо, огледа се, искаше да научи нещо повече за нещото, което го създаде, но освен голите стени и голямото легло в стаята нямаше нищо друго. След това разочаровано се стопи в нищото.
- Гърди - болка в сърдечната оласт. С неизвестен произход. Неизвестно поведение. - Тишина.
- Корем - без оплаквания.
- Крака - бе оплаквания. - Тишина.
Той се замисли. Все още можеше да върви значи. Хайде сега. Не е толкова трудно. Поискай да станеш. Поискай, поискай, поискай...
След половин час упорито повтаряне той най-сетне поиска да стане и се изправи.
- Хайде сега да се облечем.
Седна отново на леглото и започна да обува чорапите си. Единият му отне 10 минути, а другият около 15. Останалите дрехи след това някак по инерция се настаниха по тялото му и кротко зачакаха да тръгнат на някъде.
Излезе. Бавно и без никакъв ентусиазъм.
Затътри се по улиците и с блуждаещ поглед затърси нещо из лицата на минувачите. Усмивка? Не. Лъч светлина в нечии очи? Не. Щастие? Не.
Лицата на хората бяха най-различни, уникални и единствени, но сиви. Всички бяха сиви.
Усмихна се на себе си.
След малко щеше да види онова, което го караше да прави тези неимоверни усилия, за да стане сутрин. Да изпитва тези болки.
Мускулите му се отпуснаха от движението и той се почувства по-гъвкав.
Запъти се бързо към Университета. Знаеше, че тя идва по-рано, за да пие кафе с колегите си. Тук беше. В едно от трите кафета около главната сграда. Усещаше я.
Влезе в първото кафене и почти веднага я видя седнала, там в ъгъла. Беше с шестима колеги, но изглеждаше сама. Беше вперила поглед през прозореца навън в слънчевия ден. Не беше тук.
Той познаваше този поглед. Беше го виждал хиляди пъти. Търсещ, питащ, и накрая... умиращ.
Настани се на една маса така, че да може да я вижда. Обичаше да я наблюдава. Вървеше след нея вече една година. Знаеше всяко нейно движение, всяко изменение на израза на лицето, всяка тръпка. Знаеше за какво мисли когато очите й без очевидна причина се пълнеха със сълзи.
Обичаше я. Топло, пълно и всеотдайно.
Момичето се облегна. "Какво ли правя тук с тях? Защо не съм навън, за да се радвам на хубавия ден? Да живея?"
Огледа се наоколо. Често го правеше. Не видя никой познат. След това стана рязко и излезе от кафенето без никакво обяснение, а колегите й само се подсмихваха.
- Сигурно пак се е разбесняла нещо - промърмори някой.
Той излезе след нея.
Момичето вървеше бързо, не се оглеждаше, не се спираше. Все едно беше камък, хвърлен в езерото. Потъваше сигурно и неизменно към дъното, към целта.
Беше като обезумяла.
Влезе в някаква сграда. Отвън пишеше "Фризьорски салон". Той остана да чака отвън.
Чака дълго. Най-накрая тя излезе.
Но какво беше сторила със себе си? Лъскавата й черна коса я нямаше. Беше подстригана късо, почти до кожа. В ръцете си тя носеше найлонов плик, пълен с кичури. Нейните кичури.
Тръгна нанякъде с трърди и бързи крачки.
А той стоеше все там и я гледаше как изчезва, как се стопява в далечината. Две сълзи се търкулнаха по бузите му. А други напираха да излязат. Светът се размаза. Вече не я виждаше.
Паникьоса се. Загуби я!
Изтри ядно сълзите и хукна в посока, в която я беше видял да се отдалечава. Тича дълго.
Сърцето му туптеше толкова силно, че сякаш щеше да пробие дупка в гърдите му. Задъха се. Не можеше да поеме повече въздух. Но не спираше.
"Ако ще да умра тук и сега аз ще я открия преди това. Това е единственото, което трябва да направя сега. На цената на всичко."
Лута се, тича, крещя, удря стените, плака горестно.
Накрая седна на една пейка и замря така. Не можеше да диша, а сърцето му биеше. Чуваше го. Забави ритъма си. Бавно. Все по-бавно. Започна да му се вие свят. Черни петна се появиха пред очите му.
"Не сега. Искам да я видя поне още един път. Моля те, моля те..."
- Просто поискай.
"Искам, искам, искам, искам..."
Крайниците му изтръпнаха. Не можеше да се движи вече. Но в умът му като мантра се повтаряше "Искам, искам, искам, искам".
Тялото му се отпусна като парцалена кукла. Тупна тежко на пейката, а главата му остана обърната към реката.
"Реката - помисли си той. - Сигурно е там."
Но вече не можеше да направи нищо. Очите му останаха отворени и той безпомощно се взираше в далечината. Видя една фигура.
Опита се да фокусира. Това беше тя. Стоеше умислена там, а раменете й се тресяха. Сигурно плачеше.
"Боже, нищо друго не искам освен сега да мога да стана и да я прегърна. Да й кажа, че всичко ще е наред. Че не е сама. Че я обичам."
Тя отвори плика с кичури. След това бързо ги метна във водата. Отпусна се. Усмихна се. И се обърна.
Видя човек, безпомощно отпуснат на близката пейка. Затича се, завика, усмивката се стопи, а на нейно място се появи тревожен израз.
Стигна бързо до него и бързо провери дали има пулс.
Ръцете й. Тя го докосна. Кожата. Тя. Ръцете. Той беше най-щастливият човек на земята.
"Господи, вече можеш да ме прибереш". Успя дори да се усмихне.
- Слушай, да не си посмял да умираш! Не и сега. Не и сега когато всичко започва отначало. Чу ли? Дръж се!
И тя седна до него и обви тялото му с ръце. Около тях се трупаха хора.
Някой повика линейка.
Тя седеше и му говореше нежно. Беше тихо. Никой не продума дори. Колите спряха. Мръсотията изчезна. Лицата вече не бяха сиви.
Тялото му конвулсивно потрепера няколко пъти.
- Не умирай! Моля те...
Взря се в очите й , усмихна се.
Светът изчезна.
Сърцето бие. Бавно. Бавно. Все по-бавно. И спира. Нищо. Край.
Линейката пристигна. Докторите се спуснаха към него, но беше късно.
Откараха до в близката болница, а тя не пусна ръката му. Опитаха се да я накарат да се отдръпне, но тя не позволи. Остана с него дори и в моргата. Държеше студената, отпусната ръка. Наоколо мъртъвци. Студ. Самота.
Дойде един санитар.
- Вие каква му бяхте? - попита той с известна доза любопитство. Но някак... сиво.
Тя мълчеше. След това сълзите сами потекоха. Без предупреждение, без покана.
- Той... той... - замълча. След това някаква светлина засия в очите й.
- Той какво?
- Ние се обичаме. - каза простичко тя.
Усмихна се.
След това целуна мъртвата ръка и излезе от моргата спокойно и уверено.
Сивият човек остана загледан след нея. След това поклати глава. Нищо не каза. Какво ли разбираше той от хора и любов...
Мина време. Но тя изчезна. Никой повече не я видя. Никой не узна какво се беше случило през онзи хубав топъл ден.
Колегите й понякога си я спомняха и говореха за нея като за "онази шантавата". Скоро престанаха да я споменават и след време съвсем я забравиха. Остана само записът в картотеката на Университета.
Години след тези събития главната сграда на Университета се запали икартотеката изгоря. И последната следа от нея беше изчезнала.
А аз стоя сега и я гледам как изчезва, стопява се в далечината. Как ми се иска да мога да помръдна и да кажа "Остани". Искам, искам, искам...
- Остани - прошепвам. Но тя вече е далеч и не ме чува.