автор: yotovava

Когато прималялата стреха
дъждовните си приказки разкаже
и тръгне ненаситната река
да пие сянката ми от паважа
и вятърът се втурне – разпилял
любовния шансон на есента ми,
ще ти отворя златния портал,
но обещаваш ли, че ще останеш?
Дали ме чака после друг живот –
аз уморих се да живея този –
навярно с изумруден небосвод
или пътека с макове и рози,
която през пшеницата криви
и много надалеко се простира –
почти дотам, де пролетният взрив
светулки и щурци ведно събира,
и всяко плътско земно тържество
бледнее като белег върху кожа,
вселенска неподправена любов
обгръща ме – (напълно е възможно!),
и аз ще бъда само шепот тих,
прашинка светлина и нежна рима
от строфата, която посветих
на този, що нарече ми – Любима.