автор: osi4kata

Над околните ридове тъмна сянка припада,
шепне вятърът митове, а луната е млада.
Мръква рано, нормално е. И мирише на есен,
на дървесни подпалки и на на плесен. На плесен...
От дървото отсреща се облещила сова
и мърмори си нещо, спира, почва наново,
и ритмично позвънват на стадата звънците,
търсят себе си в тъмното и подпират звездите.
Преброявам ги всичките. Триста двайсет и седем.
Не заспивам. Измислям си и във бъдното гледам.
Много рано си легнах. Тишината ме смаза,
тишината прогледна и след това се разказа.
Аз я слушах внимателно. И разбрах наполовина.
Тя е иносказателна. И е умна за трима.
Може би ще дочакам да пропеят петлите,
да изрежат във мрака процепи за очите ми
и да видя далеко, чак отвъд битието.
В тишината отеква всеки зов на сърцето.