автор: Albatros

... момичето, което в парка гони по цял следобед кокера си риж,
до мене спря под есенните клони – един пиян сархошин и пергиш,
на пейката поседна – да си вземе солучето – избягал нейде дъх,
а кокерът с очи като бадеми ме близна със мустаче – влажен мъх,
приятно ми е, каза, аз съм Мими, аз съм Валери! – тихо промълвих,
и тутакси за нея две-три рими ми прелетяха в мозъка на стих,

запомних как в летящия следобед чак Морската градина се стиши,
и кокерът ме гледаше със обич, доде му мачках дългите уши! –
девойчицата пална си цигарка, аз си допих загорчицата – кен,
и чудех се девойчиците в парка защо не ме подгонят някой ден? –
поне една? – за кръшните ми рими на пейката край мен да ме сгълчи.
Бях пет минути кокерът на Мими! – момичето с бадемови очи.