автор: yotovava

Всички имаме своите демони,
непокорни и тъмни души,
мрачни залези, друми неведоми,
храм за истина, който рушим.

Все сънувам разпятия, сринати,
и безлюдна обител сред скрап.
Колко златни сърца съм подминала?
Колко братя оставих без хляб?

Тъй не пих животворната глътка,
не откъснах и райския плод.
Зазорява, а после се мръква
и отнема по капка живот.

В тишини, из които потръпвам,
или в реч, дето кухо кънти,
колко често се лутах – безпътна.
Как красиво ме лъжеше ти!

Но е време да скъсам веригата.
Как лети се с ранени криле?
Предстоят най-прекрасните мигове –
нека мина по тънкия лед.