автор: Albatros

... играем, всеки в своите спектакли, и този свят ми става все по-скъп,
прекрасни сме – тъй скучни и еднакви! – като че ли изваяни в калъп –
с шофьорчето, което цял ден в буса приказва си в слушалките само̀,
с жената – сенокосница, тъй руса! – написала в смартфона си писмо,
момчето с наркоманската спринцовка, поискало ми някой дребен лев,
с джебчийката – безжалостна и ловка, с ченгето – безучастен барелеф,

с поета, който цял живот си шепне несръчното си стихче във дактил,
стариците с капели достолепни! – с които мъж бях в своя див април,
със моя син, помахал ми със шапка, преди да хлътне в Терминал едно,
и котаракът, който ближе лапка в пробягващото слънчево петно,
тъй дълга бе красивата пиеса! – но помня, че и аз се изявих –
с три реплики: – Животът ми хареса! Отивам си – до следващия стих.