автор: Marta

Мечтая си понякога през януари непрекъснато да вали сняг. Не! През цялата зима да вали, зато завали през декември та да не спре до март.
От сутрин до вечер. Нощем под светлините на лампите – дансинги за снежинки, да се въртят и пробляскват кристалите им в изящен танц със саби, светкавично да прелитат блестящите остриета на мигове, които ни правят живи. Да светим! Така да сме прободени от сняг в сърцата. Безкрайни гирлянди снежни токови удари, които да ни вадят от летаргията на самосъжалението, ледени кибритени клечици, които да парят върховете на пръстите... Сълзите на небето да капят по страните ни – да ни оплаче зимата, да го изплачем този сняг, целувките му изгарящи по устните, по клепките да усетим…
Вярвам, че трябва неспирно, неумолимо да вали сняг. Да не мирясват снежинките, да се втурват в очите ни, да ни заслепяват до проглеждане….Да ни прави неспокойни снегът, да ни държи будни. Да ни шамаросва небето с ледени длани, да ни милва разнежено. Слепешком, със снежинки, да опипва лицата ни – да ни рисува отново, да ни пише такива неистово бели и чисти. Бели момичета. Бели момчета. Ослепително бели листи. Да ни разлистват фъртуните, да ни вдигат вихрушките, да ни носят ветровете – да се стелим със снежинките – от снежния хаос изникнали чисто нови човеци.