Ръцете ми са същите.
Очите-тъмни.
Косата ми на слънцето блести,
но нещо липсва,
нещо не достига да съм жената,
която бях преди.
Не от годините.
Те винаги се сменят
и вземат в шепи пътя за назад.
Не е заради птиците.
Те пак ще пеят,
напролет тук щом долетят.
Огледалото мълчи.
При всяко вглеждане
сърцето ми потропва с крак.
Нещо не достига да съм същата.
Ще бъда друга, няма как.