автор: stanina

Изгубена насред тълпата, оглеждам се и търся брод
да се измъкна от реката на скапания ни живот.
А хората, заровени във себе си, броят въздишките
и някак си неволно, по човешки, земята напояват със сълзи.
И все едно им е, че слънце грее, дали ще завали...

Обръгнахме на всичко вече, броим военни дни
наместо мигове любовно щастие, отливаме от чашите
поредна глътка за новите загинали побратими, сестри.
Протягат се ръце и търсят да се хванат
за други - да споделят и болка, и тъга.

Всред калабалъка бавно, като змия, се заизвива
хоро опелно, с наведени глави и тежка стъпка.
Протяжна гайда отброява ритъма, и всеки плаче
скрито за убитите надежди и прекършени мечти.

Напълни се светът със сираче до сираче,
забрадки черни, гневни пламъци в невиждащи очи.
Дай, Боже, мир в душите, та злобата изкорени!
След толкова почернени години да бъде ден!
Да бъде ден!