автор: pavlinag

Ти знаеш ли, все още ти се сърдя за това,
че пропилях по теб най-хубавите думи;
че “слънчево момче” наричах те през смях,
докато всъщност трябваше да съм разумна.

Едва ли бих посмяла пак да пиша за любов,
макар че ми се струва, че я срещнах.
(Дали ми се разсърди страшно моят Бог
за туй, което аз със тебе исках да усещам?)

Ти знаеш най-добре, че беше само сън
и само във писма съм те желала.
Дори и среща нямаше, дори не беше грях,
не беше влюбена в прозореца китара.

Сега душата ми свободна е и друг жадува тя.
(Наричай я, ако желаеш, блудна.)
Не бих могла обаче да си върна дързостта
отново първа в неизвестност да се втурна.

А само туй умее мойта глупава душа -
да се разголва, силно уязвима.
Затуй ще ти се сърдя и до вечността,
че най-невинното от мен премина.