автор: Albatros

Пия мусони и пея мистрали.
Дишам тайфуни – издишам мъгли.
Мълния в мене саваните пали.
Матерхорн срива се в мен на скали.

Степни кобили пръхтят ми в ушите.
Хълми по Рихтер – гръдта се тресе.
Ти си ми въздух, вода, хляб, обител.
Песен и стих, непогинал в есе.

Ти си ми огънче, дим от лулица.
Вятър, луна – и парче синя вис.
В тайни хралупи слетя – улулица.
Из светлоструите твои съм чист.

Идеш ми в сън – сякаш мама ме гали.
Ще ли те видя по трети петли?
Аз те обичам, момиче – едва ли
знаеш какво е любов да боли.

Ти си ми утро в тревица над извор,
облаче, капчица дъжд върху мъх,
ти си сърненце – сърна ли те близна –
сплете в косите ти пролетен дъх?

Ти си светулка из нощи в дъбрави,
птичи трептеж в синеви навъзбог,
славеев хор, който Господа слави,
слънчев отблясък над рибка в поток.

Гледам те, пия те, светло се питам
как ще си тръгна от белия свят?
Някой ден аз ще си легна в тревите,
както търкулва се камък по скат.

Ти си авлига в ръжта, звън и шемет
в пламнал над нивите вик на момче.
Боже, защо отредил си ми време –
хем да е късо – и хем да тече?