автор: dikovski

Когато мене няма да ме има,
и за мнозина вече ще съм спомен,
душата ми със сянката ти зрима
ще се завърне да си поговорим.

Аз зная, вече няма да ме чуваш,
ще те погаля с пръсти от мъгла,
и с капчици от дъжд ще те целуна,
ще ти изпратя падаща звезда.

Ще те поръся с цветния прашец
от приказно красива хризантема,
ще те закича с ореол - венец.

Тъгата от сърцето ти ще взема
и с порива на летния ветрец
към Вечността обратно ще поема...

Цветан Диковски