автор: dikovski

Каква нелепа орис ме споходи
по пътя към небесното Отечество,
отшелник из Вселената да бродя,
да страдам по изгубено човечество.

Безкрайно – цяла вечност се надявам,
и странник тъжен скитам сред тълпите,
и същността ми бавно вледенява
от ледения мрак сковал душите.

Студено слънце – северно сияние
отблясъци разпръсква по земята,
ала в сърцата от леда сковани
не може да проникне светлината.

И глас в пустиня екне над света,
от обич натежало откровение.
Пред светлия олтар на любовта
сърцето ми изгаря всесъжение...

Цветан Диковски