автор: dikovski

Биляна се събуди рано, някъде около пет часа сутринта. Загледа се в очертанията на прозореца зад леките завеси. Някъде там, над хоризонта, скрит зад силуетите на жилищните блокове, бе започнало полека да се развиделява. Обикновено използваше това време преди ставане, за да си събере мислите. Съпругът й Михаил се събуждаше около половин час по-късно.

Сети се за всички случки от вчера и започна да си вдига настроението: „Да, най-после някакво движение напред. Най-после обърнаха внимание и на нейната кандидатура. Деканът лично се обади, за да съобщи новината. Че как няма да се обади?! Нали точно такива, като нея, носят приходи на Колежа?!...” Представи си, как поставя подписа си под важен документ, а под парафа се чете: „д-р Б. Стаменова”. Усмихна се със задоволство. Беше на път да реализира една от най-големите си мечти – да стане доктор на науките. Е, вярно, че трябваше да се бръкне с повече от две хилядарки, но пък – какви възможности само се откриват пред нея! Сега, в случай, че се освободи място за асистент в Колежа, вече ще може да кандидатства и заслужено да го заеме.
Когато предната вечер чу новината, съпругът й, Мишо, повдигна рамене и скептично подхвърли:
– Много хубаво, дарлинг*! Мнооого хубаво! А знаеш ли какво зубрене те чака?! Какво писане и недоспиване ти предстоят?! Имаш ли си някаква представа за всичко това?! И аз не знам, за к`во ти трябва тая диплома, ама като смяташ, че имаме излишни пари... – Биляна не си направи труда да му опонира или да го разубеждава. Преживените заедно с него повече от десет години семеен живот я бяха научили, че е напълно безсмислено.
Погледна светещите стрелки на часовника и видя, че наближава шест сутринта. Включи нощната лампа, стана, наметна халата и отиде в кухнята, за да направи закуска на детето. Над цвърчащите в тигана панирани филийки продължаваше да прехвърля през главата си темите, структурата на всяка една от тях, литературата, която може да използва. През вратата на кухнята надникна недоспалата физиономия на дъщерята Сълзица.
– Добро утро, мамо! Пак ли филийки? – направи гримаса на неодобрение момичето. – Не може ли да ми дадеш пари и да си купя нещо от лавката?!
– Добро утро, маме! Ако искаш, в хладилника има течен шоколад. Може да си намажеш филийки с него.
– Амиии... добре. Така май става.
Минути по-късно дванайсетгодишната красавица закусваше филийки с течен шоколад и отпиваше мляко от зелена чаша на бели точки. От опит Биляна знаеше, че това не е подходящо време за разговори и наставления. Какво ли ставаше в тази малка руса главица?– питаше се младата майка. За възрастта си момичето беше сред най-високите и се открояваше с елегантната си фигура. Въпреки това майката забелязваше с тревога, как често застава пред огледалото, как се върти и се оглежда. Дали беше просто суета или вече имаше някакви комплекси?...
Бащата влезе набързо в кухнята. Без много приказки прибра няколко филийки в един плик и подхвърли ключовете от колата на масата:
– Приятен ден, сладурчета!
Биляна вече приключваше с грима и прическата пред огледалото в банята. Tой я целуна набързо за довиждане и затвори вратата след себе си. Тя още веднъж се огледа пред голямото огледало в коридора. Заоблена, но все пак стегната, стройна фигура, чупливи кестеняви коси, пронизващи зелени очи, чувствени устни. Направо все едно, слиза от корицата на някакво списание.
– Чао, мамо! – стрелна я със зелени като нейните очи дъщерята.
– Чао, маме! Да не забравиш, че от шест следобяд имаш урок по английски!
– Няма! – отговори уверено девойката.
Вратата хлопна и се чу шумът от асансьора. Няколко минути по-късно Биляна изкара колата от гаража и потегли към Колежа. Не се налагаше да дава отчет на никого, тъй като беше с ненормиран работен ден. Администраторката я посрещна с привидна любезност, опита се да имитира и нещо подобно на усмивка, казвайки:
– Значи, госпожо Стаменова, кандидатурата Ви е одобрена. Формулировката на темата ще я съгласувате допълнително с научния си ръководител. Тук обаче нямате никакъв избор. В момента професор Василев изнася лекции в чужбина, доцент Желязков вече работи с един докторант, а доцент Бонева се готви да стане професор.
„Това какво ли означава?!“ – помисли си Биляна... Тя интуитивно долавяше нещо нередно, оставаше със смътното чувство, че се опитват да я прецакат. Искаше да получи повече информация, за да е наясно с всичко. А и в края на краищата тя си плаща за тази докторантура...
– В момента от катедрата може да Ви поеме само доцент Тръпкова. Тя вече знае и е готова да работи с Вас. Можете да се свържете с нея на този телефон. – каза администраторката и й подаде едно лепливо листче с получетливо написан телефонен номер.
След като излезе, Биляна се свърза по мобилния си телефон с доцентката, уговориха се да се видят на следващия ден следобяд. После с усилие се измъкна от претъпкания паркинг и подкара към работата си. Вечерта на фона на новините по телевизията набързо обясни на Михаил, как стоят нещата. Сълзица беше в детската стая и се занимаваше с нещо на компютъра. Всичко, което гледаха родителите й по телевизията, според нея, беше „тъпо”, „изнервящо”, „смотано” и пр. Все пак не пропусна вечерята и обичайния разговор за това, как е минал денят и как вървят нещата в училище.
На другия ден се срещнаха в уговорения час в барчето на Колежа. Доцент Донка Тръпкова беше невисока, слаба, малко над шейсетте, леко прегърбена, с нескопосано боядисана коса и доста безвкусно облечена. Цялата картинка се допълваше от изгърбен нос, тънки устни и физиономия, набраздена от бръчки. От нея лъхаше на нещо недодялано, нещо простовато. Това не й пречеше да демонстрира самочувствие и да показва, „че тя командва парада“. Все пак успяха да се уговорят за темата на дисертацията и на два листа да нахвърлят нещо като план, по който ще се разпредели материала на монографията. Биляна плати сметката. Малко преди да станат от масата, Тръпкова придоби изражение на страшно притеснена и замоли:
– Биляна, скъпа, ще мога ли да Ви помоля за нещо?
Младата жена бе добър и отзивчив човек, затова бързо отговори:
– Да. Разбира се, госпожо Тръпкова. Стига да е по моите сили и възможности...
– Вие нали сте с кола?
– Да... с колата съм...
– Ще може ли набързо да минем да приберем внучето ми от детската градина?
– Разбира се... С удоволствие! – отговори Биляна. Не, защото изпитваше удоволствие да отиде почти до другия край на града, където се оказа, че живее доцентката, но нали трябваше да води някаква политика...
По пътя научната ръководителка се отпусна и стана много приказлива:
– Вие, Стаменова, сте златно момиче! И сте прекалено интелигентна, за да работите в този статистически център. Имате данни. Мястото Ви е в преподавателския състав на Колежа. – Биляна я изгледа с недоверие, а доцентката продължи:
 Напълно сериозно говоря, скъпа! Само да минете защитата. Не се притеснявайте за това! Аз ще подредя нещата, всичко да мине без проблеми. Та само да минете защитата и веднага ще Ви проправя път. Ето, съвсем скоро доцент Бонева ще стане професор, главен асистент Манолов ще стане доцент и ще освободи едно асистентско място. Защо да не го заемете Вие? –Младата жена си помисли, че Тръпкова е много мила, но нещо отвътре започна да я гложди и да й подсказва, че нещо, не е наред...
Спряха пред детската градина, взеха внучето, после го откараха до апартамента, където живееше дъщерята на преподавателката. През цялото време научната ръководителка не спираше да сипе медени приказки и обещания.
Когато Биляна се прибра в къщи, я чакаше неприятен разговор с Михаил. Той седеше на дивана в хола и довършваше някакъв разговор по телефона. От това, което чу, ставаше въпрос за научния ръководител на съпругата му. Той прокара ръка по прошарената си коса и кафявите му очи сякаш станаха по-тъмни. Около половин ден бе загубил да проучва доцент Тръпкова. Според достоверните му източници тя била с много нисък коефициент на интелигентност, но станала преподавател, защото мъжът й бил кадърен професор. Последният се беше споминал само година по-рано. Доверени хора убедително твърдяха, че той – съпругът й, е подготвил научните трудове и всичко необходимо, за да й проправи път в научните среди. Биляна го опонира, че това били завистливи злословия. Разказа му за разговора в колата. Съпругът беше много скептичен. Поглади нервно тънката си брадичка катинарче и процеди лаконично, през зъби:
– Ще видим...
Още на следващия ден младата жена се зае да събира литература. Остави готвенето в ръцете на съпруга си. Започна да отделя по-малко време и на дъщеря си. Няколко дни по-късно, по време на обедната почивка, мобилният телефон иззвъня. Беше доцент Тръпкова. Много притеснена тя я молеше, ако може да мине, да прибере внучето й от детската градина. Имала лекции до късно и не знаела дали ще успее. Биляна беше много раздразнена, но се съгласи. После още веднъж си припомни, че доцентката е единствената й алтернатива да реализира мечтата си. Излезе по-рано от работа, взе внучето и го качи в колата. „Благославяше“, на ум, преподавателката с всички възможни епитети, така й се бе вдигнало кръвното, че сама се учуди, как не направи катастрофа. Остави „пратката” на дъщерята и с тотално скапано настроение подкара към къщи.
През следващите седмици тази грижа за внучето на Тръпкова почти неусетно се превърна в задължение. Случваше се поне по два пъти в седмицата. Освен това преподавателката започна да я търси и за други услуги. Кутиите с бонбони, бутилките марков алкохол, другите почерпки станаха нещо обичайно. Случваше се да иска услуги и от съпруга й. Поведението на доцентката обтягаше семейните взаимоотношения.
Веднъж Тръпкова разбра, че ще пътуват за Горна Оряховица и веднага реши да се възползва. Сестра й живееше в едно близко село. Трябваше да я извозят до въпросното село, а на връщане да напълнят почти целия багажник с домашни консерви и свинско месо. Докато се прибираха, неканената спътничка злословеше по адрес на сестра си – колко била глупава, че се омъжила за този селяндур, провалила си живота. От разговорите по пътя, Биляна за пореден път затвърди мнението си, че Тръпкова е много ощетена умствено...
Относно ролята си на научен ръководител, доцентката не ограничаваше своята докторантка. Материалът се трупаше на файлове в компютъра. Колкото повече напредваха с дисертацията, толкова повече растяха и претенциите на госпожата. Подаръците по различни поводи вече не се брояха за нищо. През лятото се възползва от тяхното летуване на морето, за да посети отново сестра си. Транспортните услуги също бяха станали нещо обичайно. Нерядко ползваше и мобилния телефон на Биляна, защото нейният бил с някакъв ограничен лимит.
Биляна презираше доцентката от дъното на душата си, но в случая нямаше никакъв избор. Неведнъж бе мислила, дали да не зареже всичко, но бе хвърлила толкова труд, че сърце не й даваше да го направи. Оформяше готовите раздели на монографията на флашпамет, а другата информация стоеше в компютъра. На няколко пъти доцентката уж се опита да помогне като напише някоя и друга страница към дисертацията. После питаше, кой е писал тези глупости. Биляна се постара да отклони всяко нейно желание да внася писмен принос в научния й труд.
Когато всичко бе готово и дисертацията бе събрана на флашпамет, младата жена я занесе на Тръпкова. Седмица по-късно доцентката се обади видимо притеснена:
 Скъпа, случи се нещо ужасно! Флашката с дисертацията е изчезнала от бюрото ми в катедрата. Не знам, как е станало. Всички разпитах. Никой нищо не знае. Много съм разстроена! Много съжалявам!...
Биляна вече не я слушаше. Не знаеше да се ядосва ли, да плаче ли?... Беше гласувала доверие на научния си ръководител, беше предала единствения екземпляр от месеци къртовски труд. Сега съжаляваше. Съжаляваше, че въобще се е захванала, че не се отказа, когато съпругът й я посъветва, че повече от година е лишила детето си от грижи, за да угажда на тази изкукуригала вещица. Налагаше се да сглобява всичко отново. Още преди й бе минавало през ума, че Тръпкова цели да я провали или да я компрометира. А може би просто искаше да протака, за да може да черпи облаги.
Започна да събира необработените части на дисертацията си и да ги редактира. Ядосваше се, че се хвана на тази въдица, че пропусна да запази екземпляр за себе си, но нали се притесняваше от компютърни вируси.
Скоро обаче разбра, че в статистиката предстоят съкращения и че има голяма вероятност да я освободят. Предлог лесно можеха да си намерят. От достоверен източник подразбра, че се очаква аспирантура по държавна поръчка. Отиде до Колежа да провери. На информационното табло видя и обявени работни места за инспектори на два факултета.
Администраторката този път беше много любезна. Оказа се, че според вътрешния правилник на Колежа може да се прехвърли защитата на дисертацията по държавна поръчка. Поинтерсува се и за работните места. Сигурна бе, че доцентката е знаела за тях, но умишлено не й е казала.
– Колежке, и двете места са вакантни и можете да заемете, което си изберете от тях. Заплащането не е високо и затова няма много желаещи, а работа има в изобилие.
– Ами, ако може, ще кандидатствам за мястото във физическия факултет.
– Напишете си молбата и я оставете при мен. Смятам, че след седмица ще можете да започнете. Но имам едно важно условие. – Биляна се подготви психически да й поискат рушвет или някаква услуга. Беше дочула за подобни практики в Колежа, за корупция, пред която авантаджийските истории в нейния случай бледнееха.
– Какво условие?! – със свито сърце запита тя:
– Доцент Тръпкова да не научава нищо, докато не започнете работа!
Сякаш камък й падна от сърцето, затова с радост каза:
– Бъдете сигурна, че ще го спазя!
Сега настроението на Биляна коренно се промени. Вярно е, че заплатата не е голяма, но ще бъде в кухнята на Колежа, а оттук нататък може да има възможността да смени и научния си ръководител. Особено научния ръководител!
След десетина дни я назначиха на новото работно място. От статистиката бързо я освободиха, защото и без това очакваха съкращения. Докато прехвърляше документацията, за да влезе в час с всичко, на вратата се почука.
– Влезте! – каза Биляна. В кабинета нахълта доцент Тръпкова.
– Ах, скъпа! Толкова се радвам! Честито! Направо си нямаш на идея колко се радвам!
– И аз се радвам, доцент Тръпкова. Одобриха молбата ми за дисертация по държавна поръчка.
– Наистина ли? Браво! Аз съм с теб, миличка... Няма да те изоставя...
– Доцент Тръпкова, Вие няма да получите хонорар. Аспирантурата е държавна поръчка.
– Нищо скъпа. За теб ще го направя и без хонорар. Просто искам да ти помогна... Наистина го искам! Ти го заслужаваш...
– Но аз вече се насочих към друг научен ръководител. Имам и одобрен план, върху който работя. Ще ползвам досегашната структура, малко ще разместя, малко ще редактирам и...
 Скъпа, как можа?! Това си е живо предателство! Аз толкова направих за теб... Аз щях да стоя докрай, за да защитавам интересите ти... Всичко бях подготвила.
Биляна усещаше, как нещо в гърдите й клокочи и се кани да изригне, като вулкан. Искаше от дъното на душата си да излее всичко, което се бе събирало през последните месеци, но разбра, че няма да има никаква полза от това. Знаеше, че администрацията на Колежа е „гнездо на стършели“, така че постъпката й може да бъде изтълкувана повратно, затова само с безизразен глас отрони:
 Съжалявам, доцент Тръпкова. Наистина съжалявам. Това ми предложиха от катедрата. Сега бихте ли ме извинили, защото имам неотложна работа...
Трудно можеше да се опише трагичната физиономия на бившата научна ръководителка. През зъби доцентката пожела успех и се измъкна от кабинета с походка на пребито куче.
Вечерта, когато разправяше случката вкъщи, всички много се смяха. Сълзица се отнесе с известно недоверие:
– Наистина ли оная дърта кокошка, Тръпкова, няма да ни досажда повече?!
– Да, миличко! Наистина! Отървахме се!
Биляна придърпа дъщеря си на дивана до себе си и нежно я притисна.
– Не бъди толкова сигурна! – подхвърли съпругът й Мишо. – От такива като леля Тръпкова лесно отърване няма. Все пак се надявам да си направила нужните изводи от цялата тази история. Преди да се хванеш на това хоро и през ум не ми е минавало, че може да преживея подобно нещо. Имах моменти, в които малко оставаше да я стисна за гърлото. Но оттук нататък ще ти напомня, че освен докторантурата, имаш и задължения към семейството си! Нали така, госпожо кандидат-доктор на науките?!
– Прости ми, скъпи! Ще се постарая да съчетавам науката с работата и домашните задължения. В края на краищата всичко това ме научи, че вие сте най-важното нещо в живота ми!
Тримата се събраха на дивана, прегърнаха се и дълго време мълчаха. От близкото военно поделение заискряха фойерверки, сякаш за да отбележат края на тази трагикомична и почти научна история.
Цветан Диковски
_____________________________________________________
* дарлинг (англ.) – my DARLING – мили мой, мила моя