автор: Methodius

от Carl Michael Bellman,
шведски поет-музикант от втората половина на XVIII век
(преведох по английския превод,
изпят от шведския метъл-певец Messiаh Marcolin)
---------------------------

Виж наш'та сянка, виж я, Мовиц, скъпи -
как малък мрак, едничък, тя обхваща;
как златото и пурпурът изригват там,
та дрипи, а и бръщолевици, да заградят отсам!

Виж, Харон вика ни в безредните вълни,
вържи го тоз ти, древния гробар смири;
че нивга гроздето за теб не бе лъщящо!...
Ела сега, мой Мовиц, и ми помогни да вдигна
надгробен камък върху сестриния гроб!

Жадувам аз, покрий ме в глинена къщурка,
о, под въздишащите клони, тук -
де времето, смъртта вещаят свойта сватба
и де тя, красотата, се венчава с пепелта!

А ревността - към теб тъй и не намери друм
(и нито щастието, в своя ход забързан, те споходи,
и нито даже профуча край гробните могили то),
дори врагът, въоръжен (ти както днес го виждаш)
с набожно лицемерие, пречупи ней стрелата...

Звънчетата потръпват при камбанения стон;
и в робата си капеланът среща ви на прага
и мрънка ви зловония (поизветрял молитвен тон),
и благославя всеки, който дръзва да припари.

Да, пътят ни до твоя град (и храм, заупокой)
витиеват е; посред рози, жълтеничета и
сред остатъци от гниещи ковчези той върви,
додето ний, черноодети, не сдобием свое място
и дорде печални не превием гръб, удавени в сълзи.