автор: yotovava

По крайбрежната улица залезът с цвят на смокиня
бавно в скута на кроткия прилив вечерен изтля.
Сякаш някой терзия край плажа притихнал премина
и платнище от есенна тиха умора разстла.

Всеки бързаше вкъщи да скъта последното лято –
дъх на праскови, орехи, смирна и късче тамян.
А небето в юмрук беше стиснало късчето злато
и висеше над празния, съскащ от скука, талян.

Ето, стигнахме с тебе чертата на пътя разделен,
подир който си тръгваме – всеки отдето дойде.
И каквото роди се, след нас ще потъне безследно –
миг – да бъда любима, и вечност – да мисля за теб.

Но така сътворен е животът – объркан и грешен.
Бог не казва защо или какво е предначертал.
Самотата е болест без лек, докогато не срещнеш
онзи залез, след който разбираш защо си живял.