автор: Albatros

Не знам какво рисувал е дъждът
с безплътните си пръсти по стъклата –
видях, че ме очаква дълъг път
през пропасти от суети и вятър.

Че днеска съграденото от мен,
навярно утре, вдругиден ще рухне.
А моят свят – от думи съграден,
е къщичка без покрив и без тухли.

Понеже знам, че в нея съм за миг,
все гледам да им е добре на всички.
Дори врабчето снощи с: – Чик-чи-рик! –
от шепата ми клъвна си трохички.

Един живот пробягах – бос и гол,
като че ли ме гонеше потеря,
но винаги съм пастрил хляб и сол! –
ако ми слезе Господ на вечеря.

Ти, който и да си, бъди ми гост? –
светът е мост, изгърбен към безкрая.
И всяка нощ постилам на Христос
на одърчето в гостната ми стая.