автор: VladKo

Беше по соцвреме. В гимназията си имахме драмсъстав, именуван по-често «група за художествено слово». През първата ни гимназиална година той изнасяше отвреме-навреме по някоя част от пиеса от класически руски автор, като се намираше начин да играят не само в съответстващи костюми, но и с по някой подходящ декор, като да речем голям камък от стиропор.
После ги пришпориха да са по-идеологизирани и тогава на смяна на класиката дойдоха пиесите на Игнатий Дворецки. Ако това име не ви говори нищо, не бързайте да се безпокоите за нивото на общата си култура. Запомнил съм, че една от тях разказваше за героичната смърт на първия съветски трактор от ръцете на развилнелите се кулаци.
Накрая решиха, че и тази идеологизация не беше достатъчна и че разните му там пъстри театрални бутафории са си чисти излишества. И тогава репертоарът се оказа запълнен с поетични рецитали, чиято така наречена художественост беше в пълен унисон с черно-синьо-белия монохром на ученическите униформи, дошли на смяна на костюмите от операта. Така идеологията окончателно погреба изкуството. Един съученик от предния випуск с патос се гневеше върху сцената, здраво стъпил върху класова основа и отмятайки глава назад на една страна. Дано това последното да не му е останало като тик.
Иначе всеки клас при случай сам подготвяше по някое представление (не казионно, за разлика от драмсъстава). Друга форма на изява, не вкарана в рамките на училищната програма, беше стенвестникът «Школар», списван от двама съученици. Първи обект на неговите бодилчета се оказа учителят по психология и научен комунизъм. Една от нетривиалните му прояви беше идването в час с лула в ръка. Не ми се вярва да е искал да прилича на Сталин, по-скоро на западен интелектуалец.
В тази връзка ще си позволя едно малко отклонение, като спомена, че в Московския държавен университет, който щеше да ми бъде Alma Mater, един професор имаше навик да изпушва по половин цигара, докато четеше лекция. Веднъж една бременна студентка го помоли да не пуши, той угаси цигарата, но след междучасието, през втората половина на лекцията, пак припали. А уж в МДУ човек очаква да се спазват най-строги правила за приличие.
Но да се върнем на нашия учител. Сами разбирате, че от страна на ученици, на които строго се забранява да пушат, неговата приумица с лулата не рискуваше да получи разбиране. А на всичко отгоре веднъж го натовариха със задачата да организира занятия по маршировка на блока на момичетата, които щяха да дефилират на някакъв празник. Е, не като пом-пом гърлз, това не беше в крак с времето. И тогава той, за да има по-голям авторитет, взе от гимнастическия салон една тояжка и даваше нарежданията си на блока им, като я размахваше. На «Школар» не му трябваше повече и нашият учител осъмна обезсмъртен с карикатура, на която зад гърба си беше хванал лула и тояга. Ама от тия, дето по комиксите ги държат примитивните хора откъм тесния край, а пък дебелият е като на бухалка, с която се перат черги на реката.
Друга мишена за стенвестника беше един командир на лятна бригада, който имал навика сутрин да казва: «За вдигане на националния химн – ура!» Към края на бригадата ироничната усмивка на един бригадир го накарала най-после да се усети какви ги дрънка и той за това го наказал с непоряд (сигурно е било извънредно чистене на тоалетните). И понеже жертвата не се сетила да каже «Слушам», начисляването на непоряди продължило, независимо, че нямало толкова дни до края на бригадата.
Вечерта, когато всички си били легнали, той минавал между палатките да им каже да престанат с приказките. Един бригадир му отговорил с неговия собствен израз: «Кво станало?» Тогава командирът изкарал за наказание цялата палатка – да закопават през нощта някаква боклучена яма.
Веднъж в гимназията дойдоха на проверка я от отдел «Просвета», я (още по-лошо) от Градския комитет на партията. Накратко казано хора, чиято последна грижа беше да възпитават младежта в дух на свободомислие. Завъртяха се и пред стенвестника. И по средата на един час една от «лелките» от обслужващия персонал влезе в класната стая и произнесе тържествено имената и фамилиите на двамата редактори. Първият от назованите плахо запита: «Да, какво?» «Да дойдат!» И ние ги съпроводихме с поглед, както изпращат човек, отправил се към своята Голгота.
По средата на следващия час те се завърнаха и първият от тях резюмира нещата така: «Ами оказва се, че нашата цел и тази на учителите е една и съща – да направят от нас хора.» Бяха ги «посъветвали» да насочат стрелите на хумора и критиките си към своите съученици и да оставят на мира учителите и разните там командири на бригади.
Така де – щом като ще ставаме хора, първо да си видим кривиците.