автор: Albatros

... ако питаш как съм, пия бира
и си гладя бялата брада –
слушам как се смъкват от баира
полковете черни на дъжда,
и текат ми покриви и стрехи,
и прогизвам в тръни и треви,
есента раздира мокри дрехи –
и – смирена пленница – кърви,
и за теб си мисля упорито –
както нож дълбае тежък чеп,
сях ти ветрове – и жънах жито,
но не го пожънахме със теб,
къщичка със покривче от слама
тъй до днес не ти и подредих –
и живеем в тъпата измама
на недоизречения стих,
и се разминавахме по къра
като две каруци със сено,
и по джиесема – дъра-бъра! –
в скайпа и във чата – все едно,
в старичката моя моторолка,
недочакал тихото ти: – Да! –
някой ден – от ужас или болка,
ще си клъцна бялата брада,

и ще се запиша – Син на полка,
в полковете черни на дъжда.