автор: yotovava

Сред залеза догарят слънчогледи
от нивите зад пустите перони.
Дъждът се спусна – хала неугледна,
и бързо лятото оттук прогони.

Бодлива кестенова пелерина
загърли жлътналите диви круши.
Ще устоят ли в идещата зима
и на мъглата с дрипавия пушек?

Аз всяка нощ дочувам как се ронят
в пръстта сълзите черни на селцето,
за него вече никой не припомня –
ни в сън, ни в тост – забравено и клето.

И сенки, впили яки коренища,
превземат друма и дувара сринат.
Не смее никой – даже твар и птица
край храма Божи нощем да премине.

Дали защото времето е лудо,
или приспахме лесно паметта си,
но аз се моля – сутрин щом се будя,
да има кой да ми държи ръката.