автор: Marta

Живеела тъдява една сврака -
разбира се - хитра и със два крака,
с дълга опашка -
както се полага,
с огледалце в гнездото -
ювелирна направа -
с шепа пайети,
с две кълбенца прежда,
но неразговорлива -
никаква надежда
да скръцне клюн,
да кресне
няма намерение
и вечно е в умислено
несвраче настроение.

Другите свраки подвикват,
крещят, сговорно стряскат
птички дето спят,
прелитат над някой
скрил се горски жител
и го разкриват с предателски викове.

Подигравчийки - заедно злорадстват
без нашата сврака.
Тя не участва!

Стои си горе в гнездото на бора,
стои си кротко,
само се кокори -
ето сега изгрява луната
и свраката литва насреща и -

маха и маха,
и маха с крилете си малки -
луната е все тъй високо.

Закалка
има смълчаната сврака
от празните опити да стигне луната,
когато е кръгла и сияе златна,
изобщо не изглежда далеч и необятна,
и винаги птицата се връща обратно
без луна в човката...

Колко неприятно!

А другите свраки зад гърба и бърборят
колко е смахната, там горе на бора -
луната, злословят, и върза езика,
затова е такава
неразговорливка.

... Луната е все тъй недостъпно висока
и се мъдри над бора
усмихва се широко
като лъскава тепсия
и
сякаш се надсмива на нашата сврака,
а така не бива!