автор: felisia

Той живее в сърцето ми денем и нощем.
Той е първата мисъл с която се будя.
Той е сляпата мъка, когато го няма
и е лъч светлина, ако пак се загубя.

Той е тиха мелодия в моите мисли.
Той е сладкия вкус по треперещи устни.
Той е трънче в очите, когато ми липсва
и не мога от моето сърце да го пусна.

Знам, че трябва да тръгне към своята планета
само миг е до мен, но мигът ни е вечност
само с него потъвам в дълбоко страдание
само той е мира ми, моя тиха безбрежност.

Само той носи сън на душата ми жадна
дето сън не е виждала вече дълги години.
Той е моята ласка и е моята клада
само с него се раждам, само с него загивам.

Той целува с очи, всеки може със устни.
Той докосва със поглед и ръце не са нужни.
Той завива с косите си моето рамо
и косите му сякаш са приказни струни.

Той е лорда на моето нежно притихване.
Той смирява във мене най-страшната буря.
Той ми пали звезди и ги слага в ръцете ми,
щом не искат да падат с дива ярост ги брули.

Той си мисли за мен всяка вечер по залез,
аз си мисля за него всеки път до разсъмване
аз заспивам, когато изгрява зората
той не може да мигне и с копнеж ме разсънва.

Той ми пише мелодии, аз заплащам с дъха си
аз му пиша поезия, той ми плаща с въздишки
и по целият свят се протягат и пъплят
нажежени и алени електречиски нишки

дето свързват ръцете ми с пръстите негови
и избухват вселени и се раждат галактики
той си има сърцето ми, аз си имам душата му
и така всяка нощ, до безкрай и оттатък...