автор: yotovava

Откосите на звездните косачи
в очите ми се срутват мълчаливо.
И стискам зъби, за да не заплача –
с ненужната утеха, че съм жива.

Как остро съскат змийските езици,
които тишината ми посичат.
Живяла ли съм под крило на птица,
която се страхува да отлитне?

Мълчанието с теб е непосилно,
стипчива като трън е всяка дума.
От утре моят дом ще е засипан
от кал и гнила яворова шума.

От въздух, в който няма вече звуци,
от паяжина – сребърна и гневна.
До край едва ли мога да науча
причината да ставам непотребна.

И болката едва ли ще забравя –
поела дъх от лумналото жито,
извираща от тъмната дъбрава,
душата ми в която нощем скита.