автор: yotovava

Да разкажа съня си не мога.
Не познавам тъй приказни думи,
чрез които и гняв, и тревога
се разпръскват – глогинки сред шума.

Но запомних случайния прилив
и пътеката с лунните лодки.
Колко дълго сме топли и живи –
нейде дебне смъртта като котка?

Върховете примамват далечни
и са твърде самотни и ледни.
Щe потънем в безкрайната вечност –
прелетели фотони над бездни.

И нататък сънят се размива,
а чертите ти губят контраста.
С любовта ти била съм щастлива,
но е кратичко земното щастие.

Остави ме да спя, да сънувам –
всяко сходство с реала ме плаши.
Нима дошла съм да се сбогувам
и да вярвам в нелепи миражи?