автор: pastirka

Едно гласче уверено проплака,
на нов живот решило глас да бъде.
Не пожела то дата да изчака,
избра си нова, с друг не го обсъди.
На килограми три и половина
момченцето роди се точно в десет.
По-силно беше и от двама сина.
Дойде на този свят дори по-лесно,
отколкото медици пророкуват.
Плануваха със секцио да стане.
Не винаги и всичко се планува.
След трудности и толкова страдания,
в ръцете си държеше Роси вече
проплакалия Божидар прерасен.
Тя знаеше, че малкото човече
в море от обич бързо ще порасне.
Момчил, че днес е изкачил небето
усети се след новината чудна.
Преливаше от щастие сърцето
и с нова радост бащинска събудена
се втурна той да каже на Полина
че станала е кака на момченце.
Избрали бяха те прекрасно име
на своето очаквано детенце.
А каката добра и любопитна
го чакаше със сърчице примряло.
От страх за Роси бе душата свита,
но радостта над всичко бе изгряла.
Когато го видя, че се завръща,
останала сама в апартамента,
усети сякаш друг е, не е същия
и пожела да съхрани момента,
във който влезе у дома бащата,
щастлив да каже той: - Честито братче!
Да подредим на Божидар нещата
и да сглобим мъничкото креватче!

. . .

Нали ви казах, че съдбата има
за всеки нещо драснато в тефтера.
Във края на една студена зима
душата може и да не трепери,
щом радостта отвътре я огрява
и щастието с глас на бебе гука.
Събитие такова съживява
и кълнове надежда с пръстче чукат
по твърдата ни ледена черупка.
Така в живота ни се ражда чудо.
А чуеш ли и сърчице да тупка
и като конче да препуска лудо,
повярваш ли, че то с кръвта си носи
на гените ти заревото свише,
съдбата и на тебе на подноса
е сложила писмо, в което пише:
По пътя има спирка ненадейна,
но влакът тръгва пак към нова гара.
А там те чака радостта семейна,
защото на живота си в разгара.

. . .

И дядо Стамен дойде да помага,
щастлив, че Господ пак му даде внуче.
Онази болка, дето все го стяга,
изчезна. И започна да се учи
как памперси да сменя със Полина
и млякото в шишето да подгрява.
Жена му бе добра, но се спомина
преди да разбере, че продължава
животът... Остров нов открил в душата,
старикът сили в себе си намери
да бори всяка болест. А децата
отвориха му сякаш райски двери.
Когато трябва щастие да меря,
безсилна съм, не зная как се прави.
От щастието може да трепери
човекът или горд да се изправи.
Това с Момчил и Роси, че се случи
раззбрали бяха техните роднини.
Дори и Рики, нищо че е куче,
го беше търсил в този дом с години.
Но Божидар със себе си донесе
на вярата в доброто нова сила.
Полина все над него бе надвесена
и с бебето им малко бе открила,
че истинско е не да люляш кукла,
а да държиш в ръцете свое братче.
С косичка дълга и с красиви букли
детето бе, послушно – без да плаче.
Росица виждаше във него Златко
и радостта ѝ бе така голяма!
Но най-щастлив – на мъжка рожба татко –
от всички бе Момчил. Разбра, че няма
от бащинството по-свещена сила
и обичта му безгранична беше.
А той с Росица, този син родила,
като с царица своя се държеше.
Отменяше я нощем. - Аз ще стана! -
ѝ казваше и вземаше детето.
А сутрин от леглото много рано
измъкваше се, топлеше шишето
и искаше във всичко да помогне,
на Роси да не би да стане трудно.
Той с работата гледаше да смогне,
навреме да се върне и учуден
се питаше тя как намира сила,
дори когато нощем не е спала.
- Та той е бебе кротичко! Аз, мили,
обгрижвана така не съм живяла!

Следва: