След хубавата сутрин на колата
Момчил отново се качи с Росица.
Полина да играе в махалата
остана с братовчедка си Деница.
Решиха да отидат в Павликени
и болничния лист да си представи.
От апартамента друг багаж да вземе
и тя да пусне без да се забави
в училище молбата, че напуска
и знаят, че предизвестен е срокът.
Почти не беше яла на закуска
и мъчеха я из стомаха сокове.
На два пъти наложи се да спират
и тя навън на въздух да остава.
- Напрегната си, нещо те нервира,
кажи, какво със тебе, Роси, става?
- Недей така, възможно е на стреса
да реагира още организма.
Трепериш ти над мен като принцеса,
я виж нещата и от друга призма!
- Аз мисля, че в гимназията наша
ще имат нужда от математичка.
Преместване на трябва да те плаши,
че бързо, знам, ще те обикнат всички.
- Ако случайно нямат щатна бройка,
за изпити деца ще обучавам.
Дори не знам, Момчиле, вече колко
приеха за студенти! Всичко давам
да тръгнат по избраната пътека
и след мечти – докрай осъществени!
- Със теб на хората им става леко
и те се чувстват пак благословени!
- Говориш като влюбен, аз разбирам.
Ще ми покажеш ли апартамента?
По късно се научих да шофирам,
но може би дойде сега моментът,
във който, че шофьор съм ще покажа,
ако далече от дома работя.
- Та ти си имаш първокласен даже!
Добър и симпатичен, и безропотен!
- Обръщаш всичко на шега, Момчиле!
- Нима това е лошо, скъпа моя?
Ти твоя хумор някъде си скрила,
дано пък да го срещнем зад завоя!
Росица се засмя със глас кристален.
Момчил прие това като награда.
А само преди дни тъга прощална
ги мъчеше и слагаше прегради.
. . .
По обед бяха вече в Павликени.
Директорът учудено подскочи.
- Решение си взела ти екстремно.
Причини във молбата си посочи ли?
- Аз тях определила съм за лични.
- Дано не си избързала, колежке!
- Откриеш ли човека, заобичаш ли,
това не води, мисля аз, до грешка.
Навън Момчил прегърна я сърдечно,
зарадван бе, че ги е защитила.
- Аз тези думи ще запомня вечно,
съкровище, безценна моя мила!
На втория етаж апартаментът
бе пуснал тъжни непрогледни щори.
- Разделяме се с теб, дойде моментът -
каза на глас Росица, щом отвори.
Прибра във сак голям дузина дрехи
и книгите от нощното си шкафче.
Бижутата попипна с поглед рехав,
накрая спря на горното ѝ рафтче,
където на портрет – уголемени,
прегърнали се – бяха син и майка
до морски бряг, в целувка уловени
пред полета на гларуси и чайки.
Сълзите ѝ опариха лицето
и тя ръце протегна към портрета.
- Ще дойдеш с мене, сине, там където
очите детски чакат ме и светят...
Аз знам, че ми е време да докажа,
дори на тази, рожбата родила,
че обичта по-силна ще е даже
от нейната. Не бих ѝ изменила.
Момчил ръка на рамото ѝ сложи,
задавен от ридание конвулсно.
Но той за Роси бе се разтревожил,
побърза да допре до нея устни.
От близкото цветарско магазинче
тя купи белоснежни маргарити.
По пътя с поглед във небето впримчен
и гледащ синевата ненаситно,
мълчеше тя, но после проговори:
- До гробищния парк да идем искам...
На главната алея, сектор втори –
едва каза и мъката притисна
сърцето ѝ, решила да го смачка.
Колата спря пред паметната плоча.
Излезе и направи две-три крачки.
Залитна, но Момчил видя, подскочи
и с мъжката си сила подкрепи я.
Цветята тя във вазичката сложи.
Треперише, но без това да крие.
От вятъра свещта угасна... - Боже!
Приклекна той, отново я запали
и бодна с болка на сърцето друга.
За сладкото момченце взе да жали –
синът на бъдещата му съпруга.
Навръщане отбиха се за малко
в апартамента в центъра на Трявна.
Притискаше ги времето, за жалост.
На вилата ги чакаше отдавна
Полина и се беше притеснила.
По Вайбър-а той с нея си говори.
- Забавихте се доста, мои мили,
тревожех се какво се случва, хора...
Росица скъпия портрет прегърна,
потърси с поглед място да го сложи,
а Поли във ръцете ѝ го зърна
и каза: - Лельо Роси, тука може...
До снимката ѝ детска петгодишна
те наредиха мъничкия Златко.
Момчил започна често да въздиша
- Приличаме ли си, кажи ми, татко!
Бащата не можа да отговори
и дума не успя дори да каже,
но приликата просто го събори –
те като братче и сестриче даже
приличаха си – не защото бяха
и двамата на възраст петгодишна.
С еднакво любопитство те горяха,
очите им въпросите издишаха...
Росица с обич искрена обхвана
лицето ѝ и нежно го обгърна.
- Усетих аз, че майка ще ти стана
в мига, във който отдалеч те зърнах
Следва: