автор: yotovava

Потропай тихо на вратата,
Добре дошъл си в тишината.
Ефирен плащ нощта намята.
Ухае здрачът на липи.

Брои скъперникът монети,
разтърсват тремори поета,
кръстосват улиците псета.
И моят град дълбоко спи.

Каквото трябва, ми е казал,
дъждът – с плача умил перваза,
ще утаи – в кристали захар,
от слабост прималял – след миг.

И в чашата ми изтъняла –
попило усет за раздяла,
кафето ще нагарча вяло.
Аз дълго чаках – остани!

Къде ще идеш по-нататък?
Изгубиш ли се сред тълпата,
и свикнеш ли със самотата –
тя става спътник неизбежен.

Попиват всичко сетивата –
сред сивотата на земята
секундата любов е свята,
щом твоят дъх е мил и нежен.