автор: pastirka

Сестрата влезе, нова банка включи,
на шкафчето лекарствата остави.
- С късмет сте вие! Много страшни случаи
съм виждала. По-бързо се оправяйте!
Днес главна визитация минава,
в съседство са от стаята, госпожо.
И Роси, с мисълта, че наближава
да я изпишат, спря да се тревожи.
От чекмеджето малко огледало
извади и във него се погледна.
Със бръчици, но цяло засиято
лицето бе. Усмихна се последно
и мушна се в леглото си спокойна,
прилежно до гърдите чак завита.
- Това е пациентка с травма двойна, –
дочу от влязла лекарска визита –
но всички параметри вече в норма
отчитаме и можем да изпишем.
Луксация на десен крайник - горен.
Травматолог е препоръчал шина.
Успя Росица само да научи,
че тя до утре в болница остава.
Премисляше кое и как се случи,
но знаеше, че краят наближава,
а с него тя полагаше начало
на новия живот с огромна грижа.
Сърцето ѝ се беше разтуптяло.
Момчил и Поли чакаше на свиждане.
Мъжът, говорил с лекаря лекуващ,
че я изписват вече бе научил.
Усети как душата му ликува,
шестица от съдбата бе получил.

* * *

Гергана трудно свикваше с Чикаго,
но българи в голяма диаспора
тук имаше. От оня край докарани
на земното кълбо, различни хора.
И всеки със съдбата си – подгонен
или избрал живота да присажда.
Тя в малко заведение в района
като миячка почна да се вгражда.
Бе собственост на тези братовчези,
поискали да подслонят жената.
При тях започна тя живот на кредит.
Издлръжката до първата заплата
поеха те със жест великодушен.
И стая в своя дом осигуриха.
А спомените болни, в нея сгушени,
замлъкнаха и се отдалечиха.
Понякога сънуваше Полина,
но все така, че тя от нея бяга.
Очакваше, че след една година
за път обратен може да се стяга.
А до тогава щеше да работи
и с честен труд да си изкарва хляба.
От миналото чуваше се грохот.
От бъдещето ѝ – надежда слаба.

. . .

В колата бяха вече четирима,
а Поли си играеше със Рики.
И въздухът усетил бе, че има
от спешна нужда романтични спирки.
Дори със включен климатик купето
ухаеше на фин парфюм и дама.
Момчил се бе заслушал във сърцето си
и търсеше със поглед вдясно рамо,
което бе му липсвало до болка
последните стресиращи години.
В посока нова бе поел, но с колко
усилия гради се, щом подминеш
четвъртата декада на живота
не знаеше, готов бе да научи.
Отвори той вратата ѝ с охота,
спря точно до чешмата. Тъй се случи,
че сянката на близките дървета
в оазис бе превърнала пейзажа.
- Избрал съм мястото. Защо – на двете
ви, мили дами, искам да покажа.
Но от колата първо слезе Рики
и жаден към коритото се спусна.
- Под гордите зеленовърхи пики
и Господ би се спрял, за да разпусне!
Росица слезе и очи притвори
омаяна от гледката прекрасна.
- Природата тук с цветове говори.
Животът е широк, той мрази тясно!
Полина беше гушнала през кръста
тя в унес мълчалив и без въпроси.
- По-ниска съм от тебе! Колко пръста
ми трябват да те стигна, лельо Роси?
- Фиданка си – красива, тънкоснажна
и бързо ще пораснеш ти нагоре!
И не кога, а как е много важно –
с любов да бъде между близки хора.
- Учудваш ме – на всякакви въпроси,
дори и трудни, отговора знаеш!
Уж мъдреците били белокоси!
На тебе случва ли се да гадаеш?
- В живота има отговор за всичко,
но длъжен е човек да го открие.
Ах, любопитна моя малка птичко,
обичам да се гушкаме с теб ние!
- Изчезна Рики, мярнах го в тревата,
но някъде навярно се заплесна.
Преместих аз под сянката колата.
Мъникът ни, девойки, не е лесен!
- Омръзва му, когато с нас пътува,
но е добричък, тате, пекинеза.
- Не го коря, той трябва да лудува,
но слънцето преди да е залезло
предвидил съм у нас да бъдем, дъще,
дома ни леля Роси да разгледа
и да усети, че е в своя къща.
Обичат слънце всички слънчогледи!

Следва: